Бавачката на ангели [bg]

Карин Гьоринг също беше тук. Дори след смъртта си подлата мръсница бе продължила да държи Херман в хватката си. Дишайки тежко, Дагмар сви юмруци в джобовете на палтото си и се загледа към имота. Това беше неговото кралство, но сега всичко бе унищожено. Очите ѝ отново се насълзиха. Как можа да стане така? Имението беше в руини, а градината, която едно време трябва да е била невероятно красива, сега беше обрасла и запусната. Гъстата гора, която обграждаше имота, се приближаваше все повече.

Дагмар бе вървяла няколко часа, за да стигне дотук. Първо се качи на стоп от Берлин, после продължи пеша до гората северно от града, където бе чела, че се намира Каринхол. Не беше лесно някой да я качи. Хората я гледаха с подозрение заради опърпания ѝ вид. Освен това не говореше и думичка немски, но повтаряше „Каринхол“ и накрая един възрастен господин неохотно я пусна в колата си. Когато пътят се раздели, двамата трябваше да продължат в различни посоки и Дагмар слезе. Краката я боляха, но тя продължи напред. Единственото, което искаше, бе да се доближи до Херман.

Сега вървеше сред руините и се оглеждаше. Двете караулки на входа свидетелстваха за някогашните грандиозни размери на сградите. Тук-там имаше останки от стени и декоративни камъни, така че Дагмар лесно можеше да си представи великолепието на имението. Ако не беше Карин, то щеше да бъде наречено на нея.

Омразата и мъката я надвиха и тя падна разплакана на колене. Спомни си прекрасната лятна нощ, когато бе усетила дъха на Херман върху кожата си, а целувките му бяха покрили цялото ѝ тяло. Нощта, в която едновременно получи и изгуби всичко. Животът на Херман щеше да е толкова по-хубав, ако бе избрал нея. Тя щеше да се грижи за него, не като Карин, която го бе оставила да се превърне в човешка развалина. Дагмар щеше да прояви достатъчно сила и за двама им.

Загреба шепа пръст и я изсипа бавно между пръстите си. Слънчевите лъчи изгаряха врата ѝ. В далечината се чуваше виенето на дивите кучета. Наблизо една статуя лежеше преобърната на земята. Носът и едната ръка липсваха, а каменните очи гледаха невиждащо към небето. Дагмар внезапно усети колко е изморена. Слънцето я бе напекло и ѝ се прииска да легне да си почине на сянка. Пътуването бе дълго, а копнежът толкова силен. Имаше нужда да легне и да затвори очи само за кратко. Огледа се за някое прохладно място. Дебела колона се беше наклонила настрани, подпряна от най-горното стъпало на едно стълбище, което вече не водеше никъде. Тъкмо там Дагмар видя благословена сянка.