Черното копие и сянката на Властелина [bg]

-Талисманът! Талисманът! Отон, извади онова, което ти е дал Господаря! Давай! Иначе няма да я спрем!

Погледът на Отон, който предводителят хвърли към хобита, бе поглед на човек, стъпил с единия крак в гроба. Той сякаш бе престанал да вижда и разбира какво става наоколо. Но смисълът на казаното все пак достигна до него и - хвала неясно на кого, на светлите или на черните сили! - той прехвърли меча в лявата ръка, а с дясната извади Талисмана.

Това беше Пръстен, изкован от бледожълт метал, Той не искреше, в него не се криеше и таен вътрешен огън - но Фолко отново усети вихъра на онази скрита в Пръстена Сила, която принуди хегите да спрат и да признаят властта на Господаря.

И едновременно с вдигналия ръка Отон Господарката нанесе удара си - в щита на хобита като че се заби дебела греда, с каквито чупят крепостни порти. Ръката на Призрака се протягаше, протягаше към тях, а те бяха повалени и разхвърляни като сламени кукли, дори могъщият Торин падна...

Само Отон продължаваше да стои и - странна работа! - той внезапно заприлича на външен вид на Самата Твар. Пръстенът го облече в тъмно призрачно наметало, изтъни тялото му. Сега пред духа от Могилните ридове стоеше равен или поне надарен със сила от същия източник. Това откровение здраво заседна в паметта на хобита.

Да, те бяха роднини - Тварта и творецът на този Пръстен. Роднини не по кръв, но по източник на Сила, изваяла ги такива, каквито са.

Отон извика, или по-точно призова и зовът му накара кръвта на хобита отново да застине в жилите. Как можеше човек да издаде подобен звук?! Това не беше глас на човек, а на ужасен и злобен призрак. И Фолко си спомни самото начало на приключенията му, онази мирна нощ, когато те с Торин седяха в стаята за отдих на Бренди-Хол, разсъждавайки за тревогите в този свят. И онзи като че ли зов, като че ли вой, огласил околностите на спокойния фуков Хълм...

Може би са съществували и някакви други сили, но за тях хобитът в този момент не си спомни - а Деветимата отново завладяха мислите му. Пък и Отон доста заприлича на един от Призраците на Пръстена, съдейки по научените наизуст описания от Червената книга.

И Господарката се вслуша в насочените към нея думи, произнесени на мъртвия език на Черната реч, някога измислена от Саурон за неговите нужди. В записките на Билбо и фродо се бяха съхранили образци, Фолко не можеше да сбърка. Но знаеше ли Отон тази Реч, или тези думи му ги подсказа Пръстенът?!

Леко поклащайки се във високо вдигната ръка на Отон, Пръстенът както и преди изливаше от себе си смазващ мътен поток, който помрачаваше съзнанието, но в същото време облекчаваше бремето на страха пред Могилната твар. Подземния Дух изведнъж също произнесе нещо в отговор - мрачно и унило мърморене, но вече лишено от ярост и жажда за кръв. Отон - или по-точно другият, който говореше чрез него - рязко заповяда нещо. Господарката нададе тъжен вой - но не, не беше тъга, напротив - злорадна, изопачена, несдържана радост, доколкото бе способно това изчадие да изпита подобно чувство. Господарката бавно се наведе пред Отон. Всички замръзнаха, гледайки това чудовищно зрелище. А после тя се изправи и започна постепенно да се стопява, разтваряйки се в сгъстилия се нощен мрак. Хладна мъгла се изви на мястото, където току-що бе стояла, издигна се и падна. Слисаната дружина на Отон бе обкръжена от обикновена тъмнина. Самият Отон, неогънал се пред Господарката, след изчезването й не издържа. Той тежко се отпусна на едно коляно, а после падна настрани. Няколко минути никой не посмя да пристъпи към него и от това се възползва Фолко. Преодолявайки виенето на свят, слабостта и гаденето, хобитът допълзя до неподвижно просналия се предводител.