Черното копие и сянката на Властелина [bg]

През нощта Фолко дълго и напразно се опитваше да извика Олорин. Но пред мисления му поглед се откриваше само кънтяща бездна, на самия край на която балансираше съзнанието му, във всяка минута готово да се откъсне и запремята надолу по стръмнината... Загадките оставаха неразрешени.

През това време отрядът на Отон се присъедини към войската на хегите, която беше се насочила към източния край на планините, където Черните джуджета, по думите на Отон, бяха издигнали нещо като крепост. При това предводителят на отряда доста изразително погледна към Торин и Строри, но Дребосъка се прикри зад обичайната си безгрижна усмивка, а Торин запази безизразно мълчание. На въпросите на съседите в строя джуджетата казваха, че в родните им места за рода на Черните всички отдавна са забравили, съхранило се е само преданието, че те са отишли в най-дълбоките дълбини.

Отон през това време прати някъде още един улаг. Крилатият гущер се издигна над лагера и се понесе, набирайки височина, на югоизток.

Но до твърдината на Черните джуджета те така и не стигнаха. През нощта в стана на хегите внезапно се вдигна необяснима тревога, мракът се огласи от горестни викове и стенания. Отон, препасвайки меча в движение, се втурна да изяснява как стоят нещата, а след като се върна, сухо обяви: селищата на новите съюзници били нападнати от Нощната господарка.

- Казват, че се е явила самолично. Това е самата Смърт! - Лицето му беше сиво, гласът трепереше, по непрекъснато изтриваното лице блестеше пот.

Войските обърнаха на юг. Полковете на хегите вървяха в мълчание, а и в отряда на Отон бодростта забележимо намаля. Нощната господарка водеше със себе си многобройни войски.

Вечерта от огън към огън се понесе уплашен шепот:

-Отиваме на сигурна смърт! Отон, този изгубил си ума Отон, нима иска да загинем всички?! Ще ни жертва, само за да заслужи почести пред Господаря!

-Какво говориш, Вождът няма да му го прости!

-Ами кой го знае? Помниш ли, какво каза Берел за Господарката? Аха, сети се... Не, брате, трябва да се махаме оттук, докато сме живи. Със сто воина не можеш да победиш армия!

Отон чуваше това, раменете му трепваха, по лицето плъзваше гърч, но той мълчеше.

А Фолко и джуджетата бяха притеснени през онези дни само от едно - как да проникнат в тайната на Талисмана? Предстоящата среща с Господарката малко ги плашеше. В края на краищата, те не бяха давали никакви клетви на Господаря... В който и да е момент можеха да си тръгнат, да намерят някъде разузнавачите на дорвагите или елфите. И да се стигне до битка, ако не се бутат напред, винаги ще ги спасят доспехите от митрил. Но Талисманът, Талисманът! Той е къде по-близо, отколкото тайната на силата на Олмер, а навярно този предмет е част от нея и трябва веднага да го присвоят! Те са длъжни да разберат какво е това!

Гандалф както и преди не се появяваше, макар че хобитът като по поръчка сънуваше спокойни и прекрасни сънища, в които войната, кръвта и пожарите нямаха място, където духът му си почиваше, наслаждавайки се на блажен покой...