Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Дружината на Отон се придвижваше в безукорен ред, без да се откъсва напред. И чак когато над главите им изсвистяха първите стрели, Отон неочаквано заповяда да спрат. Част от дружината слезе от конете. Хазгите и истерлингите останаха в седлата. А после, след като плътно събраха щитовете, прикривайки се отстрани с пешите воини на хегите и четирийсетина от своите конници, Отон поведе отряда право срещу неравната линия на слугите на Нощната господарка.

Фолко крачеше като насън. Отначало той попадна във втората редица, но крачещият пред него ангмарец бе поразен от случайна стрела и се свлече с бълбукащо хриптене на земята. Хобитът се озова между двама яки орки. Фолко някак пригоди малкия си щит така, че да позапуши дупката в строя и се опита да разбере какво става наоколо.

Хегите, събрали най-добрите си воини около отряда на Отон, крачка след крачка изтласкваха противниците си, все по-дълбоко забивайки се в редиците им като стоманен клин. Какво ставаше в средата и отляво Фолко не можеше да разбере, явно там само сдържаха напора на врага, а именно техният удар трябваше да стане решаващ.

Но бързите вражески стрелци отбягваха ръкопашен сблъсък с бронираната дружина на Отон. С хегите те дръзваха да се счепкват, но тук само отстъпваха и не жалеха стрелите.

Масивна стрела се счупи в митриловата маска на Фолковия шлем. Хобитът се люшна и едва не падна. Друга го клъвна по рамото, третата се отрази от нагръдника. Над ухото му безспирно щракаха ангмарските арбалети. Страшните лъкове на хазгите опустошаваха редиците на неприятелската армия. Все по-дълбоко и по-дълбоко проникваха те във вражеската гмеж и настъпи момент, когато противникът им не издържа. Хвърляйки оръжие, воините на Нощната господарка хукнаха да се спасяват. Пред дружината на Отон се отвори празно пространство - стрелците на неприятеля избягаха незнайно защо не назад, а настрани, където се набучиха на копията на хегите, настъпващи отдясно на Отон. Заповедно изкрещя самият Отон, обръщайки своите и най-близките хеги наляво, където кипеше далеч по-упорита и свирепа битка.

И тогава... право в лицата им повя леден, мокър и спарен вятър, носещ миризма на тление и смърт. Хегите с писък изпопадаха на земята, десетки бойци изведнъж се оказаха пълзящи назад, като хленчеха от ужас. Пръснаха се на всички страни и малкото оцелели слуги на Господарката. Отрядът на Отон замря, сякаш внезапно връхлетял здрава каменна стена.

Дочу се глух отдалечен вой, пълен с яростна мъка и родена от нея смъртна злоба. Леденият вятър изгаряше очите, вмъквайки се в тесните процепи на шлемовете. Ръцете от само себе си омекваха, пръстите се разтваряха, отказвайки да държат оръжието. Воините от Цитаделата като омагьосани следяха някакво неразличимо, неясно колебание в сгъстилия се отпред мрак. От този мрак към тях се приближаваше нещо отдавна забравено по тези краища, откъдето водеха рода си воините на Отон. Тази силата отдавна не се беше появявала нито в слънчевите равнини на Истланд, нито в мрачния и мъглив Ангмар, нито дори в далечните владения на хазгите. Ето, мярна се мъртвешки-жълт проблясък и два бледи фенера замигаха отпред. Викът умря на устните на хобита, но ръката му трескаво ровеше зад гърба му, ровеше и никак не можеше да издърпа от калъфа скъпоценния лък и последната надежда - елфическата стрела. Ето в мъглата шавнаха смътните очертания на огромна фигура, напомняща човешка. Двата жълти огъня бяха мъртвешката светлина на ужасните зеници. Постепенно от тъмнината изникваха контурите, изтъкани от още по-непроницаем мрак, на нещо многоставно, начупено, с непомерно дълги крайници...