Черното копие и сянката на Властелина [bg]

То се приближаваше. Яростният му вой не затихваше нито за миг, като погълна всичко разнасящи се наоколо звуци. Леденият вятър напълно помете и хегите, и противниците им. На Фолко му се стори, че дружината на Отон е останала сам-самичка не само на това поле, но и в целия свят, че от Средната Земя не е оцеляло нищо, освен бледа равнина и търкалящата срещу тях кошмарна Сила, явила се от непонятни и тъмни места. В отчаянието си Фолко закрешя, задавен, потопен в първобитен и необозрим ужас. Страхът се добра до най-съкровените кътчета на паметта и не остави подире си нито сила, нито воля, нито дори мисъл за съпротива.

И все пак хобитът не обърна назад, не хукна да бяга, без да се оглежда, забравяйки за всичко. Без да усеща леещата се право в очите му пот, без да чува тънкия си писък, който непоносимият страх изтискваше от гърлото му, Фолко съумя да се задържи в строя. Пред очите му за кратък миг се мярна прекрасно видение на Синьото Цвете, което той видя някога в далечните разклонения на Мъгливите планини. И му стана малко по-леко, макар че той самият не веднага разбра защо стана така. Очите му нямаха сили да се откъснат от сега вече добре виждащата се фигура на Нощната господарка, която бавно настигаше започналия да отстъпва крачка по крачка отряд на Отон.

И тогава до хобита внезапно стигна бесният глас на предводителя им. Отон стоеше пред строя с гръб към опасността. Бе вдигнал високо над главата си меча, лицето му беше бяло и безжизнено, очите преливаха от безумна ярост. Това накара отрядът да се стресне и спре. Още недоразбрал думите на Отон, хобитът почувства, че е заповядано да стрелят. Ръцете на Фолко сякаш без участие на волята му успяха най-накрая да извадят лъка и да сложат на тетивата дълга тисова стрела, отдавна чакала този момент. Отдясно и отляво се вдигнаха арбалети, Фолко не се озърна, но, ако го беше направил, по лицата на бойците щеше да прочете свирепа решимост да се сражават докрай. Едва ли някой в тези минути мислеше нещо, освен за приближаващата се смърт. Трябваше да се сражават само в името на единствената достойна за това цел - спасението на собствените им животи.