Деца от кръв и кости [bg]

— Баща ти е причината за болката на Ориша! — Гласът ми трепери от гняв. — Той е тиранин и страхливец. И никога няма да е нещо повече!

— Баща ми е твоят крал. — Инан се приближава. — Крал, който се опитва да защити хората си. Отнел е магията, за да бъде Ориша в безопасност.

— Това чудовище отне магията, за да може да избие хиляди. Отне магията, за да не могат невинните да се защитават!

Инан замълчава. Въздухът продължава да се затопля, докато на лицето му се появява виновно изражение.

— Направил е каквото е смятал за нужно. — Той говори бавно. — Но е бил прав да унищожи магията. Не е бил прав за тиранията, която е последвала.

Заравям пръсти в косата си и кожата ми пламва при мисълта за невежеството на Инан. Как може да защитава баща си? Как може да не разбира какво наистина става?

— Това, че ни липсва сила, и това, че сме потиснати, е едно и също, Инан. Без силата ние сме ларви! Без сила монархията се отнася с нас като с измет!

— Силата не е отговорът. Тя само ще изостри борбата. Сигурно не можете да имате доверие на баща ми, но ако можехте да се научите да имате доверие на мен, да имате доверие на моите стражи…

— Да имаме доверие на стражите? — Изкрещявам толкова силно, че несъмнено всеки боец, скрит нейде в тази затънтена гора, чува гласа ми, който кънти. — Същите стражи, които оковаха майка ми във вериги? Стражите, които пребиха баща ми почти до смърт? Същите стражи, които ме опипват винаги, когато имат възможност, и просто чакат деня, когато ще могат да вземат всичко и ще ме изпратят на пазара за работници?

Очите на Инан се отварят широко, но той продължава да настоява:

— Стражите, които познавам, са добри хора, Зели. Те се грижат за сигурността в Лагос…

— В името на боговете!

Тръгвам си сърдито. Не мога да слушам повече. Глупаво е да мисля, че изобщо можем да работим заедно.

— Ей! — изкрещява след мен Инан. — На теб говоря.

— Няма какво повече да кажа, малък принце. Очевидно ти никога няма да разбереш.

— И аз мога да кажа същото! — Той се затичва след мен с тежки стъпки. — Няма нужда от магия, за да оправим нещата.

— Остави ме на мира…

— Ако само можеше да разбереш какво искам да кажа…

— Отивай си…

— Не е нужно да се страхуваш…

— Винаги се страхувам…

Не знам какво ме шокира повече — силата в гласа ми или самите думи. Страхувам се. Винаги се страхувам. Това е истина, която съм избутала далече в съзнанието си преди години, факт, който се боря да превъзмогна. Защото когато ме връхлети, аз се парализирам. Не мога да дишам. Не мога да говоря.

Изведнъж се свличам на земята и притискам ръка към устата си, за да заглуша риданията. Няма значение колко силна ставам, какви способности ми дава магията ми. В този свят винаги ще бъда мразена. Винаги ще се страхувам.