Драконът на Арканите [bg]

В дома на Валомбър Марсиак се изкачи по тайното стълбище, бършейки челото си, и се присъедини към Алесандра, която се взираше към небето от един прозорец. Грижливо беше зашил раната на дракона и след това постави импровизираната шина на счупения крак.

— Е?

— Вече не виждам Архай — отговори Италианката. — Сякаш камбаната на „Парижката Света Богородица“ го държи на разстояние.

Огромната камбана на катедралата наистина продължаваше да звъни в бавен ритъм, но равномерно.

— Вероятно трябва да благодарим на шатленките. Ето какво са подготвяли преди малко — добави гасконецът.

Той си припомни, че когато двамата с Алесандра минаха покрай „Парижката Света Богородица“, отивайки към дома на Валомбър, катедралата беше осветена и превзета от Сестрите на Сен Жорж.

— Само че драконът още не се беше появил — отбеляза младата жена. — Но тъй като несъмнено шатленките не се намираха там случайно, навярно имаха основателни причини да предполагат, че Архай ще нападне през тази нощ. И се подготвяха.

— Откъде са можели да знаят?

— Това…

Италианката присви рамене, беше замислена. Най-после се обърна от прозореца и погледна към Марсиак. Лунните лъчи осветиха красивия ѝ профил и посребриха рижите ѝ коси.

— Как е Валомбър?

— Заспа. Или изпадна в безсъзнание. В неговото състояние това е почти едно и също… Независимо че е изгубил много кръв, ще оцелее. Естествено, би се почувствал по-добре в леглото си, но нямам сили да го нося на гръб… Както и да е, ако не бяхте проявили безпокойство за него, сега щеше да е мъртъв.

Докато Алесандра слезе при ранения, Марсиак отиде в кухнята, за да потърси нещо за пиене и да остане за миг на спокойствие. Намери начената бутилка вино и я пресуши на три глътки. Започна да усеща, че се отпуска, когато дочу викове, шумове и страхотен смях.

Заинтригуван, той погледна през прозореца и изруга.