Зовът на барабана [bg]

— А ти нямаше да ми позволиш… — спрях, защото си спомних отсъствието му през изминалата седмица и уклончивите отговори, когато го питах къде е бил. Можех да си представя добре сцената; малката задушна стая на тавана в къщата на Фаркард Кембъл, където бях превързала раната на Бърнс. Слабата фигура на леглото, която умира пред студените погледи на онези, които законът беше превърнал в неохотни негови съюзници. Той знаеше, че умира презрян. Усещането за студ се върна и ръцете ми настръхнаха.

— Не. Нямаше да позволя на Кембъл да те извика — каза той тихо. — Има закон, сасенак — но има и справедливост. Аз добре разбирам разликата.

— Но има и милост. — А ако някой ме беше попитал, щях да нарека Джейми Фрейзър милостив човек. Някога беше такъв. Но изминалите оттогава години бяха тежки, а състраданието беше слабо чувство, което обстоятелствата лесно разрушаваха. Все пак бях вярвала, че е запазил добротата си; и усетих странна болка при мисълта за загубата ѝ. Не, не мисля. Наистина ли беше останала само честта?

Лодката се беше завъртяла леко и сега увисналият клон беше между нас. От мрака зад листата се чу леко изсумтяване.

— Блажени са милостивите — каза той, — защото ще получат милост. Бърнс не беше милостив и не получи милост. А колкото до мен, щом Бог е взел решение за някого, не мисля, че трябва да се бъркаме.

— Мислиш, че Бог му е изпратил тетануса?

— Не мисля, че някой друг ще има достатъчно въображение за това. Пък и — продължи той логично — откъде другаде можем да търсим справедливост?

Исках да кажа нещо, но не намерих думи. Отказах се, върнах се към единствената възможна посока на спора. Леко ми прилошаваше.

— Трябваше да ми кажеш. Дори да не си мислил, че мога да помогна, не ти решаваш дали…

— Не исках да ходиш. — Говореше тихо, но със стоманена нотка.

— Знам, че не си искал! Но няма значение дали си смятал, че Бърнс заслужава да страда…

— Не заради него! — Лодката се разлюля силно, когато той помръдна, и аз се хванах за бордовете, за да се задържа. Той говореше разпалено. — Изобщо не ме беше грижа дали Бърнс ще умре мъчително, или не, но аз не съм чудовище! Не ти казах не защото исках той да страда; направих го, за да те защитя.

Бях облекчена да чуя това, но все повече се ядосвах, когато започнах да осъзнавам истината за стореното от него.

— Не е било твоя работа да решаваш това. Аз не съм твоята съвест, и ти не си моята! — Отметнах гневно клонките на върбата между нас, за да го видя.

Внезапно една ръка се стрелна през листата и хвана китката ми.

— Аз съм този, който трябва да те пази!

Опитах да се отдръпна, но той ме стискаше здраво и нямаше да ме пусне.

— Аз не съм младо момиче, което се нуждае от защита, нито съм глупачка! Ако има някаква причина да не правя нещо, просто ми кажи и ще те послушам. Но не можеш да решаваш какво да правя и къде да ходя, без дори да ме попиташ. Няма да търпя това и ти го знаеш, по дяволите!

Лодката се разклати, листата изшумоляха и главата му изникна сред тях, гледаше ме ядосано.