Синовете на Спарта [bg]

— Това трябва да запомните, ако искаме да оцелеем поне този ден. — Той посочи на изток, като се ориентира по северната звезда. — Когато видим отново лъчите на слънцето, трябва да сме войска с водачи и ред. Ще ни трябва още по-голяма дисциплина, отколкото досега. Ние трябва да сме десет хиляди гърци, десет хиляди спартански бойци. Персите никога няма да разберат подобно нещо, нито да го копират. Ако успеем да го направим, ще видим отново дома. Ще излезем от Персия и ще видим Гърция.

Когато млъкна, настъпилата тишина беше плътна като жегата по пладне. Ксенофонт чуваше как събралите се дишат и пристъпват от крак на крак, но никой друг не заговори, че трябва да молят царя за милост. Изглежда, беше намерил думите, които да стигнат до всички.

С червеното си наметало Хрисоф изпъкваше сред капитаните на Проксен. Нещо повече, той имаше двайсет години опит във войската и не беше от хората, които държат на етикета. Спартанецът прочисти шумно гърлото си и заговори:

— Ксенофонте, до този момент те познавах просто като атинянин, който разбира от коне. Зная обаче, че Кир и Клеарх ти се доверяваха. Ти говори добре. Благодаря ти. Мисля, че наистина трябва да изберем нови водачи, и то бързо, така че да сме готови за персите, когато слънцето изгрее.

Ксенофонт кимна в отговор, но сърцето му се сви. За няколко скъпоценни момента ги беше видял как го гледат като водач. Сигурен беше, че може да ги поведе, макар че не знаеше дали се е родил с тази способност, или я е научил от разговорите си със Сократ. Те обаче щяха да изберат водачи от своите. Ксенофонт беше жаден и уморен, със синини, които не помнеше да е получил в сражението. За кратко беше издигнат високо от тяхната вяра, стига да не си го беше въобразил. Да го изоставят, докато истинските войници избират водачи, беше като да сложат на гърба му товар, който го превива под тежестта си.

Понечи да си тръгне, но усети леко докосване по рамото. Извърна се рязко и очите му се разшириха, когато видя младата жена, която стоеше пред него.

— Мисля, че говори добре — каза Палакис. Шепнеше, сякаш се страхуваше да не я чуят. — Даде им надежда. Личеше си по начина, по който стояха.

Той стисна зъби и наведе глава. Тя отдръпна ръката си и Ксенофонт осъзна, че още чувства докосването й.

— Благодаря. Честно казано, за момент си помислих, че…

Приближаващите стъпки го прекъснаха насред изречението и той се обърна, посягайки към ножа — можеше да е онзи, за чието прогонване бе допринесъл. Вместо това видя Хрисоф. Останалите капитани го следваха с твърда крачка.