Синовете на Спарта [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-877-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синовете на Спарта [bg]». Краткое содержание книги:
Усмихна се, като видя с какво внимание го слушат, как увереността му започва да им въздейства и да ги кара да изправят рамене. Нямаше значение, че стомахът му кипеше от страх, стига да не го покажеше.
— Преди да потеглим, трябва да съберем онези от нас, които са умели с прашка или лък. Трябва да задържим по някакъв начин персийските конници, в противен случай ще препускат в кръг около нас и ще ни обсипват цял ден със стрели, за да разбият карето ни. Не могат да го направят по време на битка, но ако тръгнем през открит терен, числеността ни постепенно ще бъде стопена. Така че кимнете! Покажете ми, че сте съгласни, че разбирате! Слънцето ще изгрее след няколко часа и дотогава трябва да сме потеглили! Защо да улесняваме онези, които убиха по-добри хора от тях на масата си? Защо да им даваме каквото и да било? Не, трябват ни прашкари по краищата. След това, както каза Клеарх, ще ни трябва храна и подслон…
— Това е безумие. Ще ни докараш до пълно унищожение.
Ксенофонт млъкна. Не познаваше този глас. Другите около него замърмориха и казаха името му. Ксенофонт вдигна ръка, за да въдвори тишина, и остана доволен, когато събралите се млъкнаха.
— Аполонид, нали? Може би ти ще ни поведеш утре. Какво предлагаш?
Човекът запристъпва неловко от крак на крак.
— Не искам да водя, а да помоля персийския цар да помилва всички ни. Нямаме никакъв шанс без неговото разрешение. Намираме се в пустиня, заобиколени от негови градове и войски. Няма да можем да отидем никъде без съгласието и позволението му.
Капитанът млъкна и вирна брадичка почти предизвикателно. Хефест гледаше и двамата изумено.
Те искаха някой да ги изведе от невъзможна ситуация. Нуждаеха се от човек, който поне да създава впечатление, че знае какво прави. Капитаните го чакаха да отговори и това му действаше като голяма глътка вино в кръвта му. Почти можеше да чуе как Сократ му се смее, но тръсна глава, за да пропъди всички стари гласове. Може би Аполонид изразяваше страховете на всички, но той не можеше да му позволи да защитава доводите си. Виждаше пътя, по който трябваше да поемат. Застави се да излее целия си гняв и се запита дали Клеарх се е чувствал по този начин всеки ден.
— Ти беше тук, когато се съгласихме на примирие с царя, Аполониде. Когато Клеарх, Проксен и всички останали тръгнаха с добра воля, без щитовете и копията си, повярвали на думата на Артаксеркс. Сега се моля те наистина да са мъртви, а да не са подложени на изтезания и оскърбявани от враговете ни. Нима си готов да повярваш на дума, която вече доказа, че е измамна? Нима трябва да коленичим пред Тисаферн, който предаде Кир?
Ксенофонт се вгледа в събралите се и видя, че не подкрепят онзи, който се беше обадил. Всички гледаха свирепо Аполонид. Това му помогна да излее свободно собствения си гняв. Той пристъпи заплашително напред.
— Ако това е желанието ти, аз казвам, че не си един от нас, Аполониде. Казвам, че слабостта ти ще струва живота на всички онези, които доведохме тук. Това те прави мой враг, Аполониде. И за мен ти не си грък.
Аполонид не каза нищо, а Ксенофонт се обърна към останалите.
— Изборът е ваш. Моето мнение е, че този човек трябва да бъде свален от поста си и да бъде направен носач, докато вървим през пустинята.
— Как смееш да ми държиш такъв тон! — избухна Аполонид и посегна към меча си, но някой го хвана за китката. Той зяпна и се опита да се отскубне, но не успя.
Един спартански началник, Хрисоф, посегна и дръпна ухото му, а Аполонид се опита да отскочи настрани.
— Ушите му са пробити като на лидиец — каза Хрисоф. — И преди се чудех какъв е.
— Лидиец? Аз съм грък! — изграчи Аполонид. Съпротивляваше се, докато му сваляха колана с ножницата, но не успя да им попречи.
— Отивай в пустинята — каза един от другите капитани. — Няма непрекъснато да се озъртам през рамо за шпиони и предатели.
Аполонид погледна останалите с мълчалива молба, но видя на лицата им единствено неумолим гняв. Той се беше превърнал във фокус на цялото отчаяние и чувство за предателство на групата и нямаше да получи милост от тях. Хвърли отровен поглед на Ксенофонт, обърна се и тръгна в мрака.
Наоколо се бяха събрали още войници, за да слушат разговора. Те търсеха водачи и на Ксенофонт отново му се стори, че е пресушил чаша вино. Намираше се на правилното място в правилния момент, усещаше го. Мнозина си шепнеха, но когато заговори отново, всички млъкнаха.
— Всички знаем, че водачите ни бяха предадени. Дванайсет добри мъже няма да се върнат от лапите на персийския цар, на този човек без чест. Но това не е краят. Първата ни отговорност е към онези, които разчитат на нас — към войниците и хората от лагера. Наша задача е да посрещнем врага със смях и оръжие. Нека видят, че не сме паднали духом! Вие сте бойци в края на краищата. Нека видят куража, който ви е осигурил по-доброто заплащане!