Кръвта на боговете [bg]

Това беше сигнад за строяване по флагмана.

Меценат гледаше с престорено спокойствие как платната се спускат и огромните весла се потапят във водата. Галерата на Агрипа забави ход и се разлюля, след което отново набра ско­рост. Другите галери ги последваха; капитаните зареваха за­поведи, изоставяйки всякакви опити да останат незабелязани.

- Ще продължим покрай брега до зазоряване - каза Агрипа.

- Богове, къде е слънцето? Трябва ми светлина.

Вече чуваха ритмичното биене на барабани - непознатите галери се приближаваха.

- Не могат да продължат дълго с това темпо - каза Меценат. Думите му прозвучаха донякъде и като въпрос.

Агрипа кимна с надеждата, че приятелят му е прав. Месеци наред хората му тичаха по цели мили около езерото. Бяха жила­ви и здрави като хрътки, но гребането беше изтощително дори за мъже в най-добрата им форма. Нямаше представа дали ка­лените военни галери на Секст Помпей няма да са в състояние просто да настигнат флота му и да го вземат на таран.

- Е, защо си тук? - попита Агрипа. Зададе въпроса, за да намали задушаващото го напрежение. — Искам да кажа тук на корабите.

- Знаеш защо - отвърна Меценат. - Нямам ти доверие, акО си сам.

И двамата се ухилиха и зъбите им проблеснаха в сумрака. Плясъкът на греблата и ритъмът на барабаните сякаш се за­силваха с всяка минута и сърцето на Агрипа трепкаше като на сърна, преследвана от глутница вълци.

- Каква е истинската причина?

Доколкото можеше да прецени, вражеските галери почти ги бяха настигнали и той се напрегна за първия трясък при сблъ­съка на бронзов таран в дърво.

- Същата, поради която и ти рискуваш живота си! - отвърна Меценат. - Заради него. Винаги е заради него.

- Мислиш ли, че той знае какво чувстваш?

- Какво?! - възкликна невярващо Меценат. Какво чувст­вам ли? Сериозно ли избираш точно този момент, когато живо­тът ни е на косъм, за да ми кажеш, че според теб съм влюбен в Октавиан? Мръсник!

- Просто си помислих...

- Помислил си грешно, невеж маймуняк такъв! Богове, дошъл съм тук да посрещна бруталния враг редом с теб, при това не другаде, а в морето, и какво получавам в замяна? Двамата с Октавиан сме приятели, космато лайно такова. Приятели!

Някъде наблизо се разнесе оглушителен трясък. Мъже зак­рещяха и се чуха плясъци, но нощта беше черна като мастило и не можеха да кажат откъде точно идват звуците и дали някой от техните екипажи се дави в мрака.

- Двамата с теб хубаво ще си поговорим, когато всичко това приключи! - озъби се Меценат. - Щях да те призова на двубой още сега, ако можех да те видя и ако не беше единственият, който знае как да води бой с кораби.

И насред цялото си пламенно възмущение чу как Агрипа се разсмя. Едва се сдържа да не го удари.

   - Ти си добър човек, Меценате - каза Агрипа. Белите му зъби проблясваха в тъмното.

Ако можеше да го види, Меценат щеше да се уплаши от жи­лите, изпъкнали по врата и гърдите му - и от страх, и от ярост към враговете. Агрипа беше почти обезумял, неспособен да действа и заобиколен от врагове, без да знае дали в следващия момент няма да се озове във водата. Говоренето с Меценат мъ­ничко му помагаше.