Колелото на Осхайм [bg]

— Бонарти По! — В списъка ми с възможни бунтовници Бонарти По щеше да ми прави компания в групата на мижитурките в самото му дъно. — Какво си направил пък ти? Да не си се нахвърлил срещу чичо ми, крещейки смъртни заплахи?

По нададе писклив и нервен смях.

— Не! Не, никога! — Изкашля се в дантелената си кърпичка. — Кралят ме смята за човек на граф Исен и не ми вярва. — Изкашля се още веднъж и повиши глас. — Но няма човек, по-верен на трона на Червения предел от Бонарти По!

— Исен е против чичо ми? — Това звучеше обещаващо. Граф Исен беше напълно луд, но много способен човек и имаше цяла собствена армия, стояща в готовност.

— Сигурен съм, че верността на графа е безукорна — отвърна По. — Но все още не е успял да изрази мнението си по въпроса. Дори вестта да стигне до него по най-бързите пратеници и той да напусне веднага замъка си, няма начин в момента да се намира близо до Вермилиън. Опасявам се, че кралят просто очаква съпротива от място, където съм сигурен, че такава няма.

Аз не бях чак толкова убеден, но мнението на графа беше без значение, щом той се намираше още в южните си имения.

— Значи сме обречени да прекараме остатъка от живота си в тази ужасна тъмница? — Отпуснах се по-дълбоко в креслото и се усмихнах на прислужничката, която стоеше между двама гвардейци на вратата в очакване на нареждания. Беше хубавелка с рижи къдрици.

— На сутринта ще ни преместят в килиите на Марсилската крепост — обади се някакъв стар и крехък лорд, когото помнех, но не можех да назова. — Това глупаво момче е прекалено уплашено, за да се лиши от хората си точно сега.

— Хммм. — Изпробвах веригата си. Мен ако питате, тежките вериги са само за показ. Една лека верига също може да задържи човек. Имах по-голям шанс да счупя крака на креслото, около който беше увит другият ѝ край. Всъщност, ако не бяха половин дузината стражи, наредени покрай стените, можех просто да обърна креслото и да измуша веригата. Но тъй като меча ми го нямаше, ножът ми бе конфискуван, а аз нямах намерение да се изправям срещу шестима обучени стражи, с меч или без, вариантите ми бяха ограничени.

— Те май се забавляват. — До нас достигаше смътно шумът на разговори откъм тронната зала на Хертет, ниско неспирно бучене, изпъстрено от време на време с писклив смях или взрив на аплодисменти.

— Повечето от тях направо са си изкарали акъла от страх — подхвърли барон Стромбол, пълничък, но свиреп дребосък, който управляваше внушителна територия в планините на север. — Ужасени са от онова пред портите ни и хем се страхуват, че Червената кралица няма да се върне да ги спаси, хем се страхуват, че ще се върне.

— Значи тя не е мъртва? — И без това не го бях вярвал наистина. Не мислех, че тя може да умре. Не и една толкова жилава жена. А Мълчаливата сестра… тя винаги ми се бе струвала прекалено стара, та смъртта да се занимава с нея.