Натрапчиви мисли за петък [bg]

— И така, къде ви боли? — попита лекарката.

— Никъде не ме боли.

Лекарката впери поглед във Фрида с израз на недоумение. Фрида проследи погледа й.

— Тази кръв не е моята — каза тя. — Просто искам да се прибера вкъщи и да я почистя.

— Аз не… — Лекарката понечи да каже нещо, но после се спря. — Трябва да се видя с един човек.

В единия край на кабинката имаше синя завеса. Лекарката я дръпна и се отдалечи. След две-три минути се върна отново.

— Очевидно имате нужда някой да погледне главата ви — каза лекарката.

— Добре съм.

— От отделението по неврология ще дойде един колега да ви прегледа.

Фрида погледна часовника си.

— Тръгвам си след пет минути — заяви тя.

Очите на лекарката се разшириха от изненада.

— Не можете да си тръгнете — възрази тя.

— Сега ще видите, че мога.

— Ей сега се връщам. — Младата лекарка изтича бързо вън от кабинката. Фрида седна в леглото. Вдигна длани пред очите си и ги разгледа внимателно. Раздвижи пръстите си. Всичко изглеждаше наред. Крайно време беше да си тръгне. Завесата се отвори отново и един мъж влезе вътре. Беше облечен с дънки и карирана риза с къс ръкав, а на краката си носеше бели маратонки. Имаше черна къдрава коса и беше небръснат.

— Тази кабинка е заета — каза Фрида.

Мъжът намръщено взе болничния й картон, който висеше на кукичка в долния край на леглото.

— Дошъл съм, за да ви прегледам. — Той сложи болничния картон на мястото му и за пръв път внимателно погледна Фрида.

— Мили боже! — възкликна той.

— Не е моята кръв — обясни Фрида.

— Да, но все пак… Какво се е случило?

— Бях нападната.

— Изглежда, сте отвърнали.

— Наложи ми се.

— И сте прерязали нещо голямо.

— Подключичната артерия.

— Човекът мъртъв ли е?

— Успях да спра кървенето.

— Очевидно не напълно. От това, което… — Той млъкна и погледна Фрида с любопитство. — Аз ви познавам — каза той.

— Да.

— Не ми казвайте коя сте. Сам ще се сетя.

— Добре.

Лицето му бавно се разтегна в усмивка.

— Трябва да свалите обувките и чорапите си.

Фрида ги свали.

— Можете ли да мърдате пръстите на краката си? — попита той. — Тя го направи. — Много добре. Знаете ли кой ден сме?

— Петък.

— Чудесно.

— Всичко започна в един петък и завърши отново в петък.

— Нищо не разбрах.

— Няма значение.

— Тогава дойдохте вкъщи и ме заведохте да прегледам една жена в по-особено психическо състояние.

— Точно така.

— Вие не сътрудничехте ли на полицията?

— Да.

— Това помогна ли ви?

— И да, и не.

— Открихте ли престъпника?

— Да. Но накрая се озовах в болницата, точно както сега. И кръвта по мен си беше моя.

Той извади от джоба си офталмологично фенерче.

— Гледайте в ъгъла. — Той насочи светлината към едното око, после към другото. — Аз съм Андрю Бериман.