Отровни думи [bg]

— Само толкова?

— Може и да греша.

Клара виждаше, че събеседникът ѝ се придържа към любезния тон, но вече започва да се отегчава. Уви статуетката в кърпата и я върна в чантата си.

— Така… — наклони се Дени Фортен към нея, а на красивото му лице се изписа заинтригувано изражение. — Нека си говорим за наистина велико изкуство. Как искате да бъдат изложени творбите ви?

— Приготвила съм няколко скици — отговори Клара и му подаде бележника си.

След няколко минути мъжът вдигна глава, интелигентните му очи сякаш грееха.

— Прекрасно. Харесва ми как сте групирала картините и сте оставила пространство около тях. За да дишат, нали?

Клара кимна. Беше такова облекчение да разговаря с някого, който нямаше нужда от подробни обяснения.

— Особено ми допада, че трите възрастни жени не са една до друга. На пръв поглед е най-логично да са заедно, но вие сте ги разпределила така, че всяка да заема централно място на една от стените.

— Исках да ги обградя с други платна — сподели развълнувано Клара.

— Като последователи, приятели или критици — отвърна Фортен също с вълнение. — Не е ясно какви са намеренията им.

— И как може да се променят — добави художничката и се приведе напред. Беше показала идеите си на Питър, а той ги бе прегледал любезно и се бе изказал окуражително. Но беше ясно, че съпругът ѝ не е разбрал какво е имала предвид. На пръв поглед планът ѝ за подреждане на изложбата навярно изглеждаше небалансиран. Такъв си и беше. Умишлено. Клара искаше, когато хората влязат в залата, да видят картини с доста традиционен вид, но постепенно да осъзнаят, че изобщо не са традиционни.

В тях имаше дълбочина, смисъл, предизвикателство.

Разговорът продължи повече от час. Обмениха идеи за изложбата, обсъдиха тенденциите в съвременното изкуство и вълнуващите млади художници, сред които Клара заемаше челна позиция, както побърза да я увери събеседникът ѝ.

— Мислех да не ви казвам, защото може и да не се получи, но изпратих портфолиото ви на Фицпатрик от МоМА118. Той е мой стар приятел и обеща да дойде на вернисажа…

Клара възкликна изненадано и почти разля бирата си. Фортен се разсмя и вдигна ръка.

— Почакайте, друго исках да ви кажа. Помолих го да разкаже и на свои познати. Доколкото разбрах, е вероятно да дойде Алийн от „Ню Йорк Таймс“…

Галеристът спря за миг, защото му се стори, че Клара всеки момент ще получи инфаркт. Когато тя най-накрая затвори уста, Фортен продължи:

— За наш късмет, Дестин Браун ще бъде в Ню Йорк по същото време и ще подготвя изложба в МоМА. Тя също е проявила интерес.

— Дестин Браун? Ванеса Дестин Браун? Главният куратор на галерия „Тейт“119 в Лондон?

Фортен кимна, този път държеше здраво халбата си на масата. Но Клара вече не изглеждаше способна да събори каквото и да е. Сякаш напълно се бе парализирала. Седеше в уютното малко бистро, а светлината на късното лято се процеждаше през декорираните с шпроси прозорци. През тях, зад галериста, виждаше старите къщи, които се сгряваха под слънчевите лъчи. Лехите с рози, клематис и ружи. Виждаше съселяните си, които познаваше по имена, знаеше дори навиците им. Виждаше и трите високи бора, възправени като фарове. Човек не можеше да ги пропусне, макар да бяха обградени от гори. Ако знаеше какво търси и имаше нужда от фар.