Игри на злото [bg]

— Хайде бе, Чарли! — простена Досън. — Замръзнахме тука.

— Спокойно, Кев — обади се Стейси.

После натисна съседния звънец.

— Здравейте, госпожа Прийс ли е? Бихте ли отворили входната врата? Полиция, дошли сме…

Стейси млъкна, защото връзката прекъсна. Тя зачака жуженето на домофона, за да отвори, но жужене не се чу.

Досън я бутна настрани.

— Господин Хокинс, доставка от „Амазон“.

Вратата мигом зажужа.

Стейси последва Досън във входа.

— Откъде, по дяволите…

— Всеки поръчва от „Амазон“.

Следователят сви вдясно и почука на вратата. Тишина. Досън почука повторно.

— Този почва сериозно да ме дразни. Ядоса ли ме окончателно, разпитът никак няма да му хареса!

— Какво бе, ще го изтезаваш ли? Като в американските затвори?

Досън се изкикоти.

— Стейси, още малко и ще почнат да ти се получават майтапите.

— Това не ми харесва, Кев — прекъсна го Стейси, наведе се и надникна през процепа на пощенската кутия. В коридора се виждаха сакото и обувките, които Чарли Кук носеше и при разговора им преди няколко вечери.

— Вкъщи си е, но не се обажда. Нещо не е наред.

Двамата зачукаха и завикаха.

— Веднъж да съм съгласен с теб, Стейс. Викам да влизаме.

— Дали да не се обадим в пожарната? — предложи Стейси.

— Не, само ще ползваме оборудването им.

Досън вдигна пожарогасителя от ъгъла и го насочи към бравата.

— Къде ми е пратката? — обади се от горната площадка старчески глас.

— Пощальонът сбъркал адреса! — провикна се през рамо Досън.

И тресна здраво вратата с пожарогасителя. Тя се отвори веднага. Стейси трябваше да признае, че е впечатлена.

— Ей, какво правите вие там?!

— Полиция — кресна Стейси, докато Досън обикаляше из апартамента и викаше Чарли.

— Носите ли ми пратката?

— Не, ние сме от полицията! — повтори още по-високо Стейси и последва Досън в антрето.

— Ооо… да му се не види! — възкликна той, застанал на прага на стаята.

Стейси застана до него и в ума й изникна същата реплика.

Болезнено пълният Чарли Кук лежеше по очи на леглото. Върху силно окосменото си тяло носеше единствено светлосини боксерки. Десният му крак висеше от леглото. До чашата с вода лежаха блистери аспирин.

Стейси се хвърли напред. Притисна пръсти до шията му. Не ги отмести, докато не се увери напълно.

— Викай линейка, Кев. Жив е. Кажи им, че е в безсъзнание, но диша.

Досън измъкна мобилния и набра номера. Стейси се зае да брои изпитите хапчета.

Досън вече диктуваше адреса и обясняваше състоянието на пострадалия.

— Двайсет и пет таблетки — подсказа Стейси.

Досън повтори числото на диспечера и затвори.

Двамата останаха за момент неподвижни, загледани един в друг.

— Дали да не направим още нещо? — обади се Стейси.

Досън хвърли поглед наоколо.

— Мога да му сваря един чай, ама ме съмнява, че ще го пие.

Стейси го изгледа кръвнишки.

Следователят разпери ръце.

— Какво искаш да ти кажа? Няма да го реанимираме, за Бога. Има дишане.