Игри на злото [bg]

Ким се засмя високо, но преди да отговори, усети, че до нея е застанал Дъги. Много предпазливо момчето посегна и докосна лявата й ръка.

— Дъги… — предупредително се обади Дейвид, срещнал въпросителния поглед на Ким. — Той никога не докосва хората.

Не е само той, помисли инспекторката.

— Няма проблем — каза тя. Кожата на момчето беше хладна и мека. Дъги плъзна широката си длан в много по-малката ръка на Ким, все така без да я поглежда.

По бузата му се търкулна самотна сълза. Ким пак погледна Дейвид: как да се държи? Мъжът сви рамене, явно изненадан от промяната в поведението на Дъги.

Момчето стисна ръката на инспекторката и я подръпна. Тя не усети в движението му злоба или заплаха: само кротка тъга.

Заговори му тихо:

— Искаш да дойда с теб, така ли, Дъги?

Той кимна, все така загледан нагоре и малко наляво.

Ким се изправи и го остави да я преведе през кухнята и по коридора. Хватката му беше здрава, но не заплашителна. Сбърчил чело, отзад ги следваше и Дейвид.

— Дъги, какво правиш? — обади се той, когато тримата се качиха по стълбите на първия етаж.

Момчето не отговори, но продължи целенасочено напред. Натисна бравата на вратата на стаята си и отвори широко.

— Дъги, нали знаеш, че дами не могат да влизат в стаите ни?

Ким влезе след Дъги и той пусна ръката й. Стаята му изглеждаше така, сякаш в нея живееше дванайсетгодишно момче. По стените — неизменно на една и съща височина — бяха закачени плакати с бързи спортни коли. Леглото му — персон и половина — беше застлано с кувертюра с щампа на състезателна кола. Цял рафт от библиотечката му беше зает от дивидита с предаванията „Топ Гиър“. На нощното шкафче в рамка беше поставена снимката на водещия на шоуто. Ким стрелна с поглед Дейвид, но той само сви рамене.

— Какво да ти кажа, обича Джереми Кларксън.

На рафта под дивидитата бяха наредени тетрадки. Някои бяха евтини ученически тетрадки от книжарницата, а други — скъпи тефтери със спирала и пъстри корици.

— Обича тефтери и тетрадки. Евтините са от мен, другите са му подарък. Не ги използва, просто му е приятно да си ги има.

При думите на Дейвид Дъги рязко тропна два пъти с крак по пода, явно несъгласен. Ким видя молив, скрит наполовина зад снимката до леглото.

— Сигурен ли си, че не ги използва?

Дейвид явно беше не по-малко объркан от нея. Ким се обърна към високото момче.

— Дъги, искаш да ми покажеш нещо, така ли?

Дъги преброи тетрадките и извади третата отляво надясно. Без да поглежда страниците, отброи до седмата, отвори на нея и подаде тетрадката на Ким.

Страницата беше изписана с болезнено ситен почерк. Ким имаше отлично зрение, но все пак се наложи да примижи, за да прочете всички думи. Текстът беше написан като пиеса: отначало действащото лице, после двоеточие и репликата.

Инспекторката огледа тетрадката и вдигна очи към Дъги. По кожата й полазиха тръпки.

— Дъги, паметта ти фотографска ли е?