![Мозайка от убийства [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/4/mozajka-ot-ubijstva-bg-download.jpg)
Мозайка от убийства [bg]
- Автор: Горовиц Энтони
- Серия: Сюзан Райланд #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-216-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мозайка от убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга. Има ли нещо по-хубаво?“
„С елегантните и шеговити предизвикателства на сюжета си „Мозайка от убийства“ е идеалната интелектуална мистерия за познавачи.“ Тайм Мегъзин
„Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт.“ Уол Стрийт Джърнъл
Бях посещавала повечето от селцата по крайбрежието на Съфолк — Саутуолд, Уолбързуик, Дънич и Орфорд — но никога не бях ходила във Фрамлингам. Може би ме беше отблъсквал самият факт, че Алан живееше там. Когато пристигнах, първото ми впечатление беше за приятно, малко западнало градче, съсредоточено около централен площад с неправилна форма. Някои от сградите се отличаваха с определено очарование, но други — като един индийски ресторант, например — изглеждаха неадекватно на това място, а ако човек смяташе да обикаля по магазините, тук нямаше нищо интересно, което да си купи. По средата на градчето стърчеше натрапчиво голяма тухлена сграда, която се оказа съвременен супермаркет. Бях запазила стая за нощувка в хотел „Краун“ — преустроена странноприемница, която се беше издигала на същото място на градския площад в продължение на четиристотин години, а сега неловко съжителстваше с един банков клон и една туристическа агенция. В действителност хотелът се оказа много очарователно място — с оригиналните каменни плочи на пода, множество камини и открити подпорни греди. Зарадвах се, когато видях книгите по лавиците и настолните игри, оставени от предишни гости на хотела. Създаваха уютна, домашна обстановка. Открих рецепцията, скрита зад едно миниатюрно прозорче, и се регистрирах. През главата ми беше минала мисълта, че можех да отседна при сестра си, но Удбридж беше на половин час път с колата, а тук щеше да ми бъде съвсем добре.
Качих се в стаята си и оставих куфара си на леглото: което беше с четири колони за балдахин, представете си. Прииска ми се Андреас да беше тук, за да го сподели с мен. Традиционните английски неща криеха специално очарование за него. Обожаваше играта на крокет, следобедния чай с кифлички със сметана и крикета, които бяха еднакво неразбираеми и неустоими за него, и щеше да се почувства в стихията си на това място. Изпратих му едно съобщение по телефона, после се измих и сресах косата си. Беше време за обяд, но аз не бях гладна. Вместо това се качих отново на колата си и продължих към „Аби Грейндж“.
Къщата на Алан Конуей беше на няколко мили от Фрамлингам и щеше да бъде почти невъзможно да бъде открита, ако не съществуваше сателитната навигация. Откакто съм родена, живея в голям град, където всички улици водят някъде — в интерес на истината, защото не могат да си позволят да не го правят. Същото далеч не можеше да се твърди за провинциалното шосе, което ме преведе с многобройни заврънкулки през твърде много провинция, преди да се превърне в още по-тесен черен път и оттам в частна алея, която най-сетне ме отведе до самата къща. В кой ли момент си дадох сметка, че пред очите ми се издигаше първообразът на имението „Пай Хол“? Е, каменните грифони от двете страни на портала със сигурност трябваше да ми го подскажат. Жилището на портиера също изглеждаше точно така, както беше описано в книгата. Алеята се виеше към входната врата на къщата, прекосявайки обширни морави. Не видях градина с рози, но езерото наистина съществуваше, както и гористата местност, която сигурно беше първообразът на Дингъл Дел. Изобщо не ми беше трудно да си представя Брент, изправен до тялото на Том Блекистън, докато брат му се опитва да го върне към живота с изкуствено дишане. Реалността вече беше свършила повечето работа преди моето въображение.
А самата къща? „В крайна сметка беше останало едно-единствено удължено крило, в далечния край на което се издигаше осмоъгълна кула, построена много по-късно от останалата част.“ Точно това видях, докато наближавах с колата си: една дълга, тясна постройка на два етажа, по която се виждаха общо дузина прозорци, и кула в единия край. От нея сигурно се откриваше впечатляваща гледка към околността, но самата тя беше абсурдна. Предположих, че е построена през деветнадесети век от някой викториански индустриалец, пренесъл спомените си за фабриките и мавзолеите на Лондон в провинциалния пейзаж на графство Съфолк. Къщата далеч не беше толкова привлекателна, колкото наследственото имение на сър Магнъс Пай — поне както го беше описал Алан. „Аби Грейндж“ беше построена от онези характерни мръсно червени тухли, които винаги съм свързвала с творчеството на Чарлс Дикенс и Уилям Блейк. Мястото й не беше тук — спасяваха я единствено красивите околности. Градината сигурно се простираше на четири или пет акра под необятното небе, а наоколо не се виждаше нито една друга къща. Нямах никакво желание да живея на подобно място, а и не виждах какво толкова беше привлякло самия Алан Конуей в него. Не беше ли твърде метросексуален тип, за да обитава подобна измишльотина?