Катерина де Медичи [bg]

Затворих очи. Тъгувах за мъртвите, ала поне мъките им бяха приключили. Повече скърбях за Монморанси, когото щяха да подложат на непоносими унижения и изтезания.

– Кажете ми, че кралят не възнамерява да оглави войската и да я поведе лично срещу савойския херцог.

– Негово Величество се връща в Париж да обсъди положението със съветниците си. Закле се да отмъсти за поражението.

Краката ми се подкосиха. Облегнах се тежко с ръка на стената.

– Благодаря, благодаря – прошепнах.

Чух само, че Анри се прибира у дома в Париж – при мен. Сълзи от облекчение напълниха очите ми. Повярвах – неразумно – че съпругът ми никога няма да се върне на бойното поле и ще остане невредим.

Тогава не знаех, че пленничеството на Монморанси ще донесе точно онова, от което се страхувах.

Крал Филип Испански не бе брилянтен стратег като баща си. Вместо да заповяда на войските си да тръгнат веднага към Париж и да го превземат с лекота, той нареди на войниците си да завземат няколко малки града на север – загуба на време, която проработи в наша полза. Настъпващата зима принуди армията на Филип да се оттегли.

Междувременно моят Анри се върна у дома. Почти не го виждах – по цял ден се усамотяваше със съветниците си и обсъждаше планове, твърде тайни, за да ги споделя със съпругата си. През онези горчиви месеци Анри се състари; бели кичури се появиха около слепоочията му, бръчки – край очите му. Усмивката му, някога разцъфвала толкова лесно, сега чезнеше измъчена.

Безпокоях се от разстояние. Детските стаи бяха единствената ми разтуха – и дори тази радост бе помрачена от разочарование, Франсоа наближаваше четиринайсет, възрастта, когато с баща му се оженихме, но умствено и физически оставаше дете. Сестра му Елизабет, почти на тринайсет, изглеждаше с години по-голяма, а годеницата му Мария – на петнайсет – бе брилянтна, способна млада жена. Не се съмнявах, че когато Франсоа наследи трона, ще управлява Мария. Вторият ми син Шарл страдаше от абсцеси и други инфекции, но физическата слабост не му пречеше да проявява признаци на лудост. Налагаше се да го усмиряват, за да не хапе другите деца до кръв, а веднъж – възползвал се от мимолетно невнимание на гувернантката – успя да прекърши врата на малкия шпаньол с голи ръце. Съпругът ми подари на децата ново кученце с предупреждение да го заключват в друго помещение, когато Шарл се появи. Само Едуар, тогава на шест, растеше силен, висок и добросърдечен като постоянния си другар – малкия Навара.