В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
Траперът спусна стълбата, която достигна от ръба до дъното на щерната и заслиза по нея. Светлината на фенера бе достатъчна, за да може да различава всичко.
Водата блестеше мътна и коварна. Издаваше миризма на гнилоч. Ето каква беше значи напитката за затворниците в живачната мина.
Щерната беше изградена от тежки камъни и имаше значителни измерения. На половината дълбочина Олд Файерхенд забеляза малка, тясна врата, обкована с желязна ламарина. Беше снабдена с катанец, в който главният ключ пасна.
Олд Файерхенд отвори.
Входът беше толкова нисък, че човек можеше да влезе само приведен. От мрака го лъхна силна миризма на плесен и гнилост, която в първия момент му пресече дъха. Въпреки това той навлезе в подземната галерия, за да добие представа за устройството й.
След няколко крачки ходникът стана по-висок, така че човек можеше да върви изправен. Олд Файерхенд беше изброил трийсет крачки, когато стигна до втора врата от съвсем същото естество като предишната. Едва сега се върна при щерната.
— Слизайте! — повели. — Хуанито естествено пръв. Ако понечи да се противи, камшикът ще го склони.
Ала пленникът вече не оказваше съпротива. Изпитваните по гърба болки му говореха, че е за предпочитане да проявява послушание. Железните пранги на краката не му позволяваха да стъпва от стъпало на стъпало. Той трябваше да се задържа с окованите ръце и да спуска двата си крака едновременно на следващото стъпало. Харман го следваше и му помогна да влезе в ходника.
Хуанито беше мъртвешки блед. Но очите му искряха коварно, а върху стегнатите устни лежеше отпечатъкът на дива решителност. Олд Файерхенд забеляза всичко това и реши да бъде още по-внимателен.
Когато стигнаха до втората врата, той попита:
— Сега къде ще попаднем?
— В склада за суровината.
— Има ли за непосветения в нещата човек някакви опасни за живота места?
— Не.
— Надявам се, че казваш истината.
Той отвори вратата. Зад нея галерията се разширяваше до малка, ниска камера.
— Какво е това тук? — попита.
— Тъкмо суровинният склад, от който се разклоняват ходниците.
Отверстията на ходниците бяха големи точно колкото да може да пропълзи вътре човек. До всяко от тях стоеше по едно буре. Буретата съдържаха цинобър.
Олд Файерхенд се наведе и погледна в една от дупките. Далеч, далеч напред видя един блед, мержелеещ проблясък на светлина.
— Кой работи там вътре? — попита той пленника.
— Мерседес.
— Значи някакво момиче. На каква възраст е?
— Двайсет и четири години.
— Колко време вече как се намира тук?
— Две години.
— Без да е излизала на открито?
— Сеньор Ролан не позволява!
— Ужасно! В продължение на две години пъхната в тази дупка, без въздух, без слънце, без да различава разликата между деня и нощта! Това е Чистилището, това е Пъкълът!
Траперът сметна, че ще може да стигне със силния си глас до достойното за окайване момиче. Ето защо извика в отвора името му. В отговор се донесе глух звук.
— Излезте! — провикна се той повторни и забеляза, че светлинката започна бавно да приближава.
Да, нещастницата идваше, но на четири крака и заднешком, тъй като в тясната шахта не можеше да се обърне, когато после се изправи изнурено, предложи на двамата мъже гледка, която дълбоко ги развълнува.
Момичето беше облечено само с една кожена престилка. Крайниците му бяха измършавели до ужас. Лицето създаваше впечатление за някой череп, от чиито кухини очите гледаха без блясък.
Тя се вторачи в двамата мъже.
— Имайте милост! Аз не съм виновна! — пророни.
— За какво? — попита Олд Файерхенд със задавен глас.
— Че не ми е пълна мярата. Прекалено изтощена съм не мога да работя повече от жажда.
— Боже, мили Боже! Две години в състояние ли са да направят от един човек такава окаяна картинка?
— Две години? Аз съм тук от по-дълго, от много по-дълго.
— Не. Заблуждавате се.
— Не се заблуждавам. Бях двайсет и двегодишна, когато ме вързаха и домъкнаха тук долу. Оттогава вече не съм виждала слънцето; не зная кога и дали денят е отминал… но сега съм най-малко на трийсет години… Боже, мили Господи! Освободете ме!… Та аз няма да ви издам!… На никого няма да кажа!
— Вашето желание е изпълнено, сеньорита. От този миг вие сте свободна.