В долината на смъртта

Едва след няколко минути Мерседес се успокои и отправи очи с неподлежащ на описание израз към Олд Файерхенд.

— Сеньор, вие идвате като ангел при нас. Бог ще ви възнагради за тази постъпка. Но как е възможно Ролан да се е съгласил?

— Той не знае нищо. Ние ви освобождаваме в негово отсъствие.

— Ох, този Ролан е лош като Сатаната! Как съм могла само да повярвам на думите му.

— Измамили ли ви е?

— И мен като всички други, Нае ме в Сан Франциско като икономка. Когато го последвах насам, той ми заговори за любов; щяла съм да стана негова жена. Аз не се усъмних в истинността на неговите думи, а какво ми докараха те, виждате сам. Дали умът ви може да побере какво понасяме тук? Дали можете да си представите какво изстрадваме? Разкаяние, ненавист, отчаяние разяждат мозъците ни; живакът беснее в телата ни, а жаждата топи кръвта ни. Когато сме твърде слаби, за да изпълним дневната си норма, ядем ужасен пердах. И защо? В какво сме се провинили? Молих се на Бога — нищо не помогна. Проклинах и богохулствах — нищо не помогна. После утихнах, утихнах, ама не от смирение, не, а защото повече нямах сили да се моля или кълна. Ако тези хора ни бяха убили — бързо, с един куршум, или някой милостив удар с нож, то всичко щеше да е отминало и нашите души щяха да молят Бог за милост към убийците ни, защото те все още щяха да могат да бъдат считани за човешки същества. Ала така ние бяхме бавно изтощавани до смърт. Вижте тези бъчви тук! До всяка дупка има по една. Колчем този човек, който се нарича Хуанито, ала би трябвало да се казва Велзевул, дойде при нас в шахтата, всеки трябва да е бил напълнил своята каца, в противен случай получава камшик, наместо водата, освежаваща нашите пресъхнали уста, охлаждаща трескавите ни крайници. Аз съм… ох… ох… Боже мой!

Нещастницата беше прекъсната от бурен и тревожещ пристъп на кашлица.

Олд Файерхенд беше опрял на ръката си главата й, около която висяха дългите й, невчесани коси. Сега тя го погледна усмихнато.

— Вече ми е по-добре. О, Боже, така добре, като сега, отдавна, отдавна не ми е било. Но не казахте ли, че трябва да изведа другите? Аз ги забравих и мисля само за себе си!

— Колко сте тук?

— Пет сме, но зад онази врата има и други, както предполагаме. Не сме ги виждали.

— Доведете тогава другите четири! Но нека преди туй ви снема оковите!

Олд Файерхенд беше взел ключа, който намери в стаята на Хуанито. Отключи и свали прангите от ръцете и краката на момичето.

Сега то изчезна в най-близката галерия и после пропълзя и в другите три. Скоро четирите й сестри по неволя се появиха. Те също не носеха нищо друго, освен една кожена престилка. Дрехите, които бяха притежавали, бяха изгнили по телата им. Те предлагаха по-плачевна гледка и от Мерседес, защото се намираха по-дълго от нея на това зловещо място.

За тях, изглежда, бе трудно да възприемат, че са избавени ей тъй из един път от тези мъки, и техните хлипания и разпокъсани слова не знаеха край.

Но Олд Файерхенд не биваше да губи време. След като ги освободи от оковите, той нареди на Херман да чака тук с Хуанито. После поведе жените към щерната и ги пусна да се качат една след друга по стълбата. Последва ги и той. Горе те насядаха обезсилени по земята. Дробовете им не бяха свикнали на свеж въздух.