В долината на смъртта

— Добре! Но не го мъчи! Превържи го поне!

Апачът поиска да избухне упорито, ала срещна погледа на ловеца. Беше нещо като мълчалив двубой между двамата. От една страна — дивата необуздана омраза, която искаше да се напие до насита, от другата — сериозната, строга подкана към самоовладяване и човечност.

И белият мъж излезе победител. Индианецът развърза мълчаливо шарфа, който Хуанито носеше около хълбоците си, изля от шишето на Олд Файерхенд остатъка от водата и проми с него кървящата глава.

Скалпираният крещеше високо при всяко докосване. Червенокожият не му обръщаше внимание. Той си вършеше мълком работата. Уви плата около черепа на Хуанито. После клекна и се загледа втренчено пред себе си.

— Моят червен брат току-що извоюва своята най-красива победа — каза Олд Файерхенд. — Той победи самия себе си.

После се заизкачва с Херман по стълбата.

Изкачваха се продължително. Най-сетне, в края на стълбата, се намериха под един покрив, носен само в четирите ъгъла от дървени стълбове, което позволяваше свободна циркулация на въздуха. Звездите по небосклона проблясваха откъм откритите страни. И при тяхната светлина различиха един мъж, който бе клекнал при изхода на стълбата. Без да поглежда, той попита:

— Какво става там долу, апач? Кой крещи така?

Въпросът беше зададен на индиански.

— Хуанито беше скалпиран — отговори Олд Файерхенд на испански.

— От кого? — сепна се мъжът и вдигна поглед.

— От апача.

— Tormenta!

Окованият скочи и се вторачи сега и в Херман Адлерхорст.

— Кои сте вие? Кучето Хуанито е скалпирано? Ох, в такъв случай навярно бихме могли и ние да се надяваме!

— Да. Идвам, за да ви кажа, че сте свободен, сеньор.

— Господи Исусе! Слава на Небето! Вече живеех с ужасния страх, че ще ми провърви като на другите тук горе!

— Че как пък?

— Ох, то изобщо не подлежи на описание! Аз съм едва отскоро тук.

— Как ви е името?

— Казвам се Бенфийлд.

— Колко мъже сте тук горе?

— Шест.

— Познавате ли останалите?

— Да.

— Говорил ли сте с тях?

— Не. Мога да виждам само един. Всеки работи при своето съоръжение и е така прикован, че няма как да се отдели от него. Но имената им знам. Освен мен тук е някой си Адлер, друг някакъв Уилкинс, един Груута, още Хемптън и Беъринг.

— Подайте си оковите! Ще ви ги сваля.

— Наистина ли? Свободен, свободен? Ето ръцете и краката ми, сеньор… ах как се казвате?

— Наричат ме Уинтер.

Потърсиха и останалите.

Те се намираха горе по билото на скалистия хълм. В няколко малки постройки имаше пещи и тигели, обслужвани от по един окован мъж.

Човек може да си представи щастието на тези мъже, когато чуха вестта за своето освобождаване. С изключение на Бенфийлд всички имаха извънредно окаян вид, тъй като при рафинирането на живака те бяха много повече изложени на въздействието на този метал. Но за щастие тук един почти постоянен ветрец галеше билото и отнасяше със себе си по-голямата част от отровните изпарения.