Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Изходът на изгорялата горска хижа се очертаваше горе-долу добре и Мокси го намери безпогрешно. Както винаги, и този път Домби хукна да го настига и както винаги, Димби хукна след него.
— А ти какво чакаш? — извика злобно Чими. — Защо не тичаш с приятелите си?
— Искам да видя докъде ще стигнат проклетиите ти — отвърна Лиско.
— Страх ли те е?
— Да.
— Но не бягаш, а? Инат си… Моите проклетии никога не са една и две, те нямат край… Признаваш ли се за победен?
— Признавам се.
— Че съм по-голям проклетник от теб?
— И това признавам.
— Тогава да ти разкажа. С Домби се споразумяхме да ви изплаша. Добре, но после си казах: а бе, Чими, щом ще правиш проклетии, защо не вземеш да направиш и втора проклетия? А?… Та да изплаша и самия Домби. И така измислих още едно привидение, Бухльо… Добре, но после си викам: защо да не направя и трета проклетия — да помислите, че привидението е Бухльо, пък да излезе, че не е Бухльо…
— Еее, Чими, ти си наистина голям проклетник!
— И вместо Бухльо поставих под воала Зайо! — Чими започна да се смее. — И Зайо ви изплаши. Не друг, а Зайо… Изпопадахте от страх.
— От Зайо? — учуди се Лиско. — И ние се изплашихме от Зайо! Това тук е Зайо?
Чими посегна победоносно към плаща.
— Зайо, покажи се!
Привидението изрева повторно.
Чими прескочи стената на изгорялата горска хижа, падна в бъзовите храсти, оттам на земята, изправи се, отърси се и като чу за трети път ръмженето на привидението, хукна през тъмнината, прекоси какво ли не, прескочи всичко по пътя си, остави зад себе си Мокси, Домби и Димби и изчезна още по-нататък…
Мокси, Домби и Димби, както тичаха, по едно време спряха. Някой викаше за помощ.
— Помоооощ! — викаше някой по известен за тях начин.
— Помоооощ! — начинът, по който викаше този, който искаше да му се помогне, им беше странно познат.
— Кккой ввика? — запита задъханият Мокси.
— Аз съм… Чимиджимичамиджоми!
Домби и Димби спряха при Мокси.
— Мокси, какво има?
— Проклетникът вика за помощ.
— Пак ли?…
— Помооощ! — извика през плача си Чими.
Лиско смъкна плаща от гърба на Хектор. Кучето се протегна и се прозя.
— Изглежда, че свършихме работа — каза то.
— Благодаря ти — рече Лиско. — Голяма услуга ми направи. Къде отиваш?
— Ами ще се прибирам в пещерата. Откакто избягах от господаря си, живея в пещерата, където ме намери. Ако решиш и друг път да ме правиш привидение, готов съм.
— Хекторе, ние играем една игра само веднъж. Така че едва ли ще стане нужда да те превръщам отново в привидение.
— Добре де, превръщай ме в каквото щеш, но ме викай.
— Ще те викам. Сега няма ли да дойдеш с нас.
— Ужасно ми се спи — отвърна Хектор. — Лека нощ.
— Лека нощ.
Лиско остана сам сред развалините на сградата. Странно, нощта не беше тъмна, изглежда, че бяха свикнали с тъмнината, докато играеха на привидения. Звездите се бяха напъхали навсякъде — между клоните, между тухлите, в прозорците и зеещите врати. Беше станало много тихо, щурците редяха еднообразните си песни и беше много хубаво, нямаше никакви привидения, тези неща са измислени от кой знае кого, единствено само дето някои неща са готови да ти се представят като привидения. Например какво е това там? Лиско трепна и се приближи. Греда. Изкъртена греда, която прилича на надвесен през прозореца килигариконд… А това? Лиско успокои ударите на сърцето си и се приближи. Изоставена помпа за вода, която прилича на килигариконд. Ох! Лиско се обърна към пътеката, по която можеше да се бяга сравнително добре.
— Докога ще стоя тук? — запита килигарикондът. — Каза ми да стоя и да чакам нова заповед.
— Зайо, изкара ми акъла бе!
— Така ли?
— Съобразявай се!…
— Извинявай… Свободен ли съм?
— Благодаря ти. Свободен си.
Лисичето обърна гръб на горската хижа, която вече му се виждаше претъпкана от привидения, и се отдалечи по пътечката, която също му се струваше, че съществува, а не съществуваше. Повървя отначало бавно, но щом влезе в тъмнината на гората, забърза. Искаше да не бърза, а бързаше. Той знаеше,
че няма нищо в тъмнината, но все пак бързаше, като си казваше, че се е затъжил за приятелите си. И понеже по едно време му се строи, че се е затъжил особено много, започна да тича. Спря и започна да успокоява дишането си едва когато ги усети там, на полянката. Тримата стояха и мълчаха. Лиско се приближи, но не каза нищо.
Мълчаха.
— Хубаво приключение си направихме — рече най-после лисичето. — С привидение. С три привидения. С това исках да ви докажа, че привидения не съществуват, и да уплаша тези, които искаха да ни уплашат. И направихме най-голямата проклетия на Чими.