Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Добре де, какво стана всъщност? — запита най-после Мокси.
— Стана това, че Чими се превърна в привидение, за да уплаши нас. А за да уплаши и Домби, повика Зайо и го помоли да играе ролята на второ привидение, което уж е Бухльо. Разбирате ли, Зайо трябваше да играе ролята и на привидението, и на бухала, за да ни изненадат. Той искал, когато смъкна плаща на Бухльо, да се окаже Зайо и да се изплашим още веднъж… Да… Добре, но аз пък взех, че смених Зайо с кучето Хектор, което избяга от господаря си и живее в пещерата. Хектор изръмжа и изплаши Чимиджимичамиджоми.
Като помисли известно време, Мокси подразбра нещата и се успокои, но само за няколко секунди.
— Все пак — каза Мокси — привидения може и да няма, но има килигариконди… Лиско, ти например не знаеш, че един нахален килигариконд се преобрази като теб и ни се яви на няколко пъти.
— Да де. Когато минавах. Мълчах и минавах. Исках да ви сплаша, за да дойдете с мен в хижата. Причаках ви дори в потока.
Мокси помълча известно време. Отново се постара да подразбере някои от нещата. Домби и Димби също.
— Помоооощ!
— Някой вика за помощ — учуди се Лиско.
— Това е Чими — отвърна Мокси. — Вика си отдавна.
— Къде е? — поиска да знае Лиско.
— Не знаем… Чими, къде си?
— Къде!… Къде мога да бъда освен във варела.
Димби, Домби, Мокси и Лиско се приближиха.
— Там ти е мястото! — рече Мокси и злобно ритна варела. След това го ритна още веднъж: — Тук!… Да си викаш и никой да не те измъква!
— Моля ви се!… Лиско, моля ти се, ако си човек, измъкни ме отново!
— Но как попадна за втори път там бе, глупако?
— Не знам — отвърна смирено Чими. — Като не запушвате дупките на варелите, ще продължавам да си падам в тях… Бе проклетнико, какво беше онова, което трябваше да бъде Зайо?
— Хектор.
— Проклетото куче от пещерата ли? И как се получи на практика?
— Подмених Зайо, да ти направя проклетия.
— Лиско, моля ти се да ме спасиш… Вървя, където вървя, и винаги намирам проклетата дупка на варела. Съсипах се да падам по варелите. Не остана варел по околността, в който да не съм паднал.
— Хайде! — обърна се към приятелите си Лиско.
— Какво пак? — почти извика Мокси.
— Да спим — рече весело лисичето. — Трябва да се наспим, защото утре ще вадим Чими от варела.
— Омръзна ми да го вадим — забеляза Домби, като си тръгнаха.
— Правим, каквото правим, все го вадим от варела — възмути се Димби.
— Сякаш си нямаме друга работа — възмути се повече от другите Мокси. — А бе аз колко пъти ритнах варела от яд?
— Два пъти.
— Ще се върна да го ритна трети път.
Магарето тръгна към варела, но се върна.
— Защо не го ритна? — запита лисичето.
— Защото наоколо е пълно с килигариконди — отвърна Мокси. — Докато отида и се върна, кой знае колко килигариконди ще ме нападнат.
Посмяха се. Към тях се носеха виковете на Чимиджимичамиджоми. Понеже се отдалечаваха, зовът за помощ им се чуваше като шепот, сякаш клокочеше водата на Резедавия вир.
ГОЛЯМАТА НАГРАДА
„Мравка по мравка, мравуняк става — мислеше си Димби. — Гледай ги сега мравките — нищо и никакви животни, а мравки.“ Димби беше клекнал до един мравуняк и ги разглеждаше. Както винаги, мравките бързаха. И носеха. Много неща се внасяха в дупката, но всичко беше ли потребно? „Те си знаят най-добре — отговаряше си Димби. — Долу сигурно си има някой да се занимава с потребното и непотребното. Тяхната работа е само да бързат.“ На това място от мисълта си Димби се досети, че самият той бърза, изправи се и затича.
— Чимиииии!… Обади се пък най-после бе, Чими! Съсипахме се да те търсим. От сутринта.
— Ама защо, да ви пита човек! Защо ме търсите отново?
— Ей, най-после! — Димби седна на тревата да си почини. — Най-после те намерих! Откога не съм наблюдавал небето. Като малък обичах да наблюдавам небето и да изпадам в размисъл за смисъла на живота. — Както си е тъничък и дребничък, Димби се излегна и заприлича на чертичка върху поляната. — А сега съм вече на две годинки, а може би на три или на пет и не ми отива да си губя времето в подобни мисли, които ти пречат да живееш в приключения.
Жабокът Чими стоеше до момченцето, което наблюдаваше небето.
— И не се казвам Чими — забеляза той, — а Чимиджимичамиджоми. Вие там, от пасмината на оня хитрец Лиско, не искате да научите името ми. За стотен път ти заявявам, че се казвам Чимиджимичамиджоми! Просто и ясно.
— Важното е, че те намерих! — въздъхна Димби.