Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Да де…
— Ами това?
— Това не знам.
— Лиско!
— Какво бе, Домби?
— Страх ме е.
Мокси извика и изчезна. Димби извика и изчезна. Лиско хвала бързо Домби и го задържа:
— Домби, къде?
— Пусни ме!
— Защо?
— Пусни ме, ти казвам! Чими, какво е туй нещо?
— Кое бе, Домби?
— Туй!
— Кое туй?
Пред тях вече стоеше второто привидение.
— Ето това.
— Това ли?
— Да.
— Дето се появи?
— Да.
— И дето мълчи?
— Да, Чими… Лиско, пусни ме!
— Защо?
— За да избягам… Това е много страшно привидение… Аз накарах Чими да такова… Да бъде…
— Да бъде привидение — поясни Чими, като примираше от смях и смъкваше плаща си.
В това време второто привидение застана пред Домби, повдигна края на плаща си и погали с него лицето му.
— Лиско, моля те, удари го!… Моксиии, братко, къде си?… Димбиии! — Второто привидение танцуваше пред него. — Димби, приятелю мой!… Лиско, приятелю мой!
За ужас на Домби лисичето избутваше Чими навън. Оставяха го сам с това съвсем непознато и много едро привидение.
— Нощта е приятна, нали? — запита учтиво едрото привидение.
— Ддда — съгласи се Домби.
— Малко тъмна, но приятна… А това, което осветява стаята, са светулките.
— Всички избягаха — рече тъжно Домби. — Оставиха ме…
— Аха.
— Самичък.
— Защо? Нали си с мен?
— Кой си ти?
— Привидението.
— Кое привидение?
— Истинското.
— Страх ме е.
— Знам.
— Какво ще стане сега?
— Нищо. Ще те открадна.
— Ще викам за помощ.
— Кого?
— Приятелите. Те никога не ме оставят. Ние сме верни приятели.
— Така ли?
— Помооооооощ!
— Не идват.
— Те ме обичат и ще дойдат… Помооооооощ!
— Никой не идва и ще те отведа със себе си.
— Ще дойдат… Винаги идват. Лиско винаги идва.
Лискоооо!…
— Каквооо?
— Елааа.
— Защооо?
— Отвличат ме.
— Кой те отвлича?
— Истинското привидение.
— Нали не те е страх?
— Напротив, умирам от страх. Аз съм страхливец.
— А преди малко се смееше.
— Защото знаех кое е привидението. Аз го поставих. Чими. Да прави проклетии. Той много обича проклетиите… Исках да ви докажа, че не ме е страх.
— Добре де, доказа.
— Да, но туй привидение е истинско. И напразно разправяш, че няма привидения. Това не ме пуска и иска да ме отведе някъде. Ако не дойдеш, съм загубен.
Всички наоколо се смееха. Бяха се върнали и се смееха. И Мокси се смееше, защото знаеше, че привидението, което ги бе изплашило по-рано, е Чими, а привидението, което ги плаши сега, е Бухльо, облечен като привидение, за да може Чими да си направи една от поредните проклетии.
— Домби, здравей! — рече весело Мокси.
— Здравей, Мокси — отвърна тъжно Домби, който се учудваше, че магарето може да бъде спокойно при тази обстановка.
— Домби, здравей!
— Здравей, Димби! — отвърна Домби, като се учудваше, че и Димби се усмихва.
— Домби, здравей!
— Здравей, Чими! Голяма проклетия стана, а?
— Защо не дойдеш при нас?
— Не ме пуска.
— Помоли му се.
— Привидение, много ти се моля, пусни ме при моите приятели.
— Защо?
— Защото ги обичам. Трябва вече да си ходим.
— Добре, но ако позволиш да ти изпея една песен. Може ли?
— Може. Аз много обичам да ми пеят привидения.
Истинското привидение запя:
— Бухалът Бухльо! — извика радостно и успокоено Домби.
— Браво!
— Позна!
— Но се уплаши — рече Лиско.
— Кой? — обади се Домби. — Аз ли?… Познах го още като се появи.
— Но трепереше.
— Ако искате да знаете, вие всички треперехте повече от мен.
Падна голям смях. Чими успя да разкаже, че никога не се задоволява само с една, дори две проклетии. Винаги прави нещо повече.
— Браво, Чими! — похвали го Мокси. — Ти си истински проклетник.
— И винаги ви изигравам! — рече през смеха си Чими.
— Направихме си хубаво приключение! — рече Димби.
— Приключение с привидение! — рече Чими. — Сега ще му смъкна плаща да видите този, който ви изплаши.
— Нека аз! — извика Мокси. — Нека аз да смъкна плаща на второто привидение!
— Хайде, Мокси!… Да видим бухала Бухльо!
— Който ни изплаши!…
— Ей сега ще ви покажа този палавник Бухльо — рече Мокси. — Този палавник, който ни изплаши тъй хубаво… Този па…па…па… Аз си отивам… — Мокси галеше гърба на бухала под мантията и се готвеше да я смъкне. — Лиско, отивам си!… Това на нищо не прилича!… Това не е Бу… бу… бу… Бухльо има ппперушшшина, а това нещо има кккозина!