Приключенията на Оливър Туист

Наоколо цареше такъв мир и красота, в слънчевия пейзаж имаше толкова светлина и радост, птичите песни звучаха така възторжено, тъй волно и бързо летяха враните и всичко трептеше с толкова живот и радост, че когато момчето вдигна изморените си очи и се огледа наоколо, инстинктивно му хрумна мисълта, че сега не е време за смърт, че Роза положително не може да умре, когато всичко е изпълнено с радост и веселие, че гробовете са за студената и тъжна зима, не за слънчевата светлина и благоуханието. Той едва ли не си помисли, че мъртвешките савани са само за старите и немощните и че те никога не обвиват младите и грациозни тела в зловещите си гънки.

Звънът на черковната камбана наруши тези младежки мисли. Още един удар! Още един! Камбаната биеше за погребение. Една група скромни оплаквачи влязоха през портата, носейки бели цветя, защото умрелият беше млад човек. Те застанаха пред отворения гроб; между разплаканите хора се виждаше майката — тази, която някога е била майка. Слънцето обаче светеше и птиците пееха.

Оливър тръгна към дома, мислейки си за добрините, които му бе сторила младата девойка, и от все сърце желаеше да може отново да й докаже признателността и привързаността си. Той нямаше основание да се укорява, че не й е засвидетелствал внимание, защото винаги й бе доказвал предаността си. И все пак в паметта му изникваха стотици дребни случаи, при които му се струваше, че е могъл да бъде по-грижлив, по-внимателен и по-усърден.

Когато стигна в къщи, той завари мисис Мейли в малката гостна. Оливъровото сърце се сви, когато я намери тук, защото тя не напускаше нито за миг леглото на племенницата си, и той просто се разтрепера, като си помисли за промяната, която може би я е накарала да се махне оттам. Оливър научи, че девойката заспала дълбок сън, от който щяла да се събуди или за живот, или да се прости с тях и ги напусне.