Приключенията на Оливър Туист

Малката стаичка, в която той имаше обичай да седи, когато подготвяше уроците си, беше на приземния етаж в задната страна на къщата. Тя имаше дървена решетка на прозореца, около който се виеха жасмин и орлови нокти. Те пълзяха по стъклото и изпълваха стаята с благоуханието си. Стаята гледаше към градината, чиято направена от преплетени пръти портичка се отваряше към малка ограда за коне. Отвъд се виждаха прекрасни ливади и гори. В тази посока наблизо нямаше никакво жилище и изгледът, който се откриваше, беше много просторен.

Една прекрасна привечер, когато първите сенки на здрача застилаха земята, Оливър седеше край този прозорец, погълнат от книгите си. Той бе чел доста и тъй като денят бе необикновено задушен и той бе работил усилено, за авторите на книгите, които и да са били те, нямаше нищо унизително в това, че Оливър постепенно задряма.

Понякога ни наляга такъв сън, който, макар и да държи тялото ни като в затвор, не освобождава духа от съзнанието за околната среда и му дава възможност да се рее, където си иска. Ако обхващането от непреодолима тежест, упадъкът на силите и пълната невъзможност да направляваме мислите и движенията си може да се нарече сън, то тъкмо такава беше обзелата го дрямка. В такова състояние ние все пак имаме съзнание за всичко, което става наоколо ни, и ако тогава сънуваме, действително казаните в такъв момент думи и наистина съществуващите звуци се вмъкват в сънуваното от нас с удивителна лекота, докато действителността и въображението тъй странно се сливат, че сетне е почти невъзможно да ги отделим едно от друго. Но това не е най-очебийното явление на подобно състояние. Несъмнен факт е, макар в подобен момент осезанието и зрението ни да са като мъртви, все пак нашите спящи мисли и виденията, минаващи пред нас, могат да се повлияят даже материално от безмълвното присъствие на някой реален предмет, който може да не се е намирал край нас, когато сме затваряли очите си и за чиято близост не сме подозирали наяве.