Приключенията на Оливър Туист

Бих искал да разправя как мистър Браунлоу всеки ден обогатяваше ума на осиновеното си дете с познания, как се привързваше към него все повече и повече, когато характерът му се развиваше и той виждаше да покълват онези семена, които желаеше да види у него — как проследяваше да се развиват у момчето чертите на приятеля му от младини, събуждащи в гърдите му стари възпоминания, тъжни и все пак сладостни и успокоителни. Как двете сирачета, изпитали толкова превратности, научили урока на страданието — да бъдат милостиви към другите, да се обичат взаимно и горещо да благодарят на този, който ги бе защищавал и пазил, — за всичко това не е нужно да се говори. Казах вече, те бяха истински щастливи, а без дълбока любов и страдание, без признателност към онзи, чийто закон е милосърдие и чието най-важно качество е благоволение към всички, които дишат — без всичко това щастие никога не може да се постигне.

В олтара на старата селска черквица се намира бяла мраморна плоча, на която има написана само една дума — „Агнеса“. Тази гробница не притежава ковчег и нека минат дълги, дълги години, преди над нея да се сложи друго име! Но ако духовете на умрелите понякога се връщат към земята, за да посетят местата, осветени от любовта — любовта отвъд гроба, — на тези, които са познавали приживе, вярвам, че сянката на Агнеса понякога витае край това тъжно кътче. Вярвам го не по-малко поради това, че това кътче се намира в черква, а тя бе слаба и бе прегрешила.