Приключенията на Оливър Туист
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Оливър Туист». Краткое содержание книги:
Този джентълмен отиде много бавно до тезгяха да направи сметката, което му отне доста време. След като тя бе готова и заплатена, трябваше да се оседлае кон и един човек да се облече, а всичко това трая още цели десет минути. Междувременно Оливър бе обхванат от такова отчаяно нетърпение и загриженост, че просто чувствуваше как самичък би скочил върху коня и би препуснал с всички сили до следната станция. Най-сетне всичко бе готово. Той предаде пратката с много заръки тя да бъде отнесена с възможната най-голяма бързина; човекът пришпори коня, изтопурка по неравния калдъръм и след няколко минути бе вече вън от града.
Обнадежден от увереността, че е изпратено за помощ и че никакво време не е загубено, Оливър забърза към двора на хана с малко поолекнало сърце. Тъкмо свиваше от дворната пътека, когато се сблъска случайно с един висок човек, загънат с наметало, който в този миг излизаше от вратата на хана.
— Ха! — възкликна човекът, като впери очи в Оливър и се отдръпна стреснато назад. — Какво, по дяволите, е това?
— Извинете, сър — каза Оливър, — бързам много да се върна в къщи и не видях, че идвате.
— Смърт! — измърмори човекът сам на себе си, вперил в момчето големите си тъмни очи. — Кой би помислил това! Дано на прах да се стрие! Дори и от ковчег би изчезнал, само да ми навреди!
— Много съжалявам — заекна Оливър, смутен от дивия поглед на непознатия. — Надявам се, че не съм ви ударил!
— Дявол да те вземе! — измърмори между зъбите си човекът, обхванат от страшна ярост. — Само ако бях имал смелостта да изрека думата, бих се освободил от тебе в една нощ. Смърт да те порази, дяволче такова! Какво правиш тук?
Човекът затресе юмрук, като изрече несвързано тези думи. Той тръгна към Оливър, сякаш с намерение да го удари, обаче падна тежко на земята и се загърчи в припадък, с пяна на уста.
За миг Оливър загледа гърченията на лудия (за какъвто той го смяташе) и сетне се втурна в хана за помощ. Като видя, че го внесоха благополучно вътре, той се отправи към къщи, като тичаше с всички сили, за да навакса загубеното време. С учудване и със страх си спомняше той за необикновеното държане на човека, от когото току-що се бе отделил.
Но това не остана дълго в съзнанието му, защото когато стигна във вилата, там имаше твърде много неща, които да заангажират ума му и да изпъдят всички мисли, отнасящи се до самия него.
Състоянието на Роза Мейли бързо се бе влошило; преди полунощ тя изпадна в делириум. Един лекар, който живееше наблизо, бдеше непрестанно около нея. След като видя най-напред болната, той взе настрана мисис Мейли и заяви, че болестта действително е много тежка.
— Ще бъде едва ли не чудо, ако девойката се спаси — каза той.
Колко често се стряскаше нея нощ от съня си Оливър и като се прокрадваше с безшумни стъпки към стълбата, ослушваше се за най-малкия шум от стаята на болната! Колко често го разтърсваха тръпки и студени капки пот оросяваха челото му, когато някой внезапен шум от стъпки го караше да се бои, само като си помислеше, че нещо твърде ужасно се е случило в този миг! С какви горещи думи умоляваше той небето да пощади живота на нежното същество, което пристъпяше до самия край на дълбокия гроб.
Колко е страшно да стоиш в неизвестност, в страшна пронизваща неизвестност, да бъдеш бездеен, когато животът на любим човек се люлее на везните! Колко тежки са мислите, които се тълпят в мозъка и карат сърцето да бие буйно, а дъхът излиза тежко поради образите, които изникват в съзнанието. Колко отчаяно е желанието да се направи нещо, за да се облекчи болката и да се намали опасността, която нямаме сили да премахнем. Как се свива сърцето при мъчителната мисъл за безпомощността ни. Кои мъки могат да се сравнят с тези?
Утрото настъпи, а малката вила беше тиха и тъмна. Всички говореха шепнешком. Загрижени лица се появяваха на портата от време на време. Жени и деца си отиваха, облени в сълзи. През целия дълъг ден и много часове след като мракът настъпи, Оливър крачеше нагоре-надолу из градината и всеки миг вдигаше очи към стаята на болната и потрепваше, когато зърваше затъмнения прозорец, по чийто вид сякаш можеше да се съди, че смъртта лежеше простряна вътре. Късно през нощта пристигна мистър Лосбърн.
— Тежко е — каза добрият доктор, извръщайки се настрана, докато говореше, — толкова млада, така обичана, по надеждата е много малка.
Настъпи ново утро. Ясно слънце светеше навън, толкова ясно, сякаш под него нямаше никакви грижи и нещастия. Всеки клон и стрък беше натежал от цвят. От всяка страна я заобикаляха весели гледки и звуци, а тя лежеше и бързо чезнеше. Оливър отиде в стария черковен двор и като седна върху една от зелените могилки, мълком плака и се моли за нея.