Приключенията на Оливър Туист
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Оливър Туист». Краткое содержание книги:
— Сигурно няма опасност за нещо толкова ужасно? — каза Оливър. — Преди два часа тя беше съвсем добре.
— Но сега е много болна — възрази мисис Мейли — и съм положителна, че ще стане още по-зле. Скъпа, скъпа моя Роза! Какво ще правя без нея!
Тя изпадна в такава печал, че Оливър, като потискаше собственото си вълнение, направи опит да я разтуши и да я помоли най-настоятелно, заради самата Роза, да се успокои.
— Имайте предвид, госпожо — каза Оливър, а сълзите напираха в очите му въпреки усилията да ги задържи, — имайте предвид колко е млада и добра, какво удоволствие и утеха носи на всички около нея. Аз съм уверен — положителен съм, заради вас, която също сте толкова добра, заради самата нея, заради всички, които направи толкова щастливи, тя няма да умре. Бог няма да остави да си отиде толкова млада.
— Шт! — каза мисис Мейли и сложи ръка върху Оливъровата глава. — Разсъждаваш като дете, клето момче. Но въпреки това ти ми показа какъв е дългът ми. Бях го забравила за миг, Оливър, но се надявам, че ще ми бъде простено, понеже съм стара и съм видяла достатъчно болести и смърт, така че зная колко е тежко да се разделиш с тези, които обичаш. Достатъчно съм видяла, за да зная, че не винаги най-младите и най-добрите биват пощадявани за своите близки. Но това трябва да ни утешава в скръбта ни, защото небето е справедливо и тези неща ни доказват красноречиво съществуването на един по-светъл свят от нашия и че преминаването към него е бързо. Да бъде волята божия! Аз я обичам и той добре знае това!
Оливър видя с учудване, че докато говореше тези неща, мисис Мейли спря да плаче сякаш само с едничко усилие и като изправи отпуснатата си снага, тя стана твърда и спокойна. Той се учуди още повече, като забеляза, че тази твърдост продължи и по-нататък и че докато се трудеше и бдеше над болната, тя биваше все спокойна и уравновесена и изпълняваше задълженията си без вълнение и дори на вид весело. Но той беше още много млад и не знаеше на какво са способни силните характери във време на изпитания. А и как ли би могъл да го знае, когато и самите те така рядко го съзнават?
Последва една тревожна нощ. Когато утрото настъпи, предсказанията на мисис Мейли се потвърдиха. Роза беше в началния стадий на тежка и опасна треска.
— Трябва да действуваме, Оливър, и да не се отдаваме на безполезна скръб — каза мисис Мейли, като сложи пръст на устните си и го погледна съсредоточено. — Трябва да изпратим това писмо с възможно най-голяма бързина на мистър Лосбърн. Необходимо е то да се занесе в близкия град, който е на не повече от четири мили по пътеката през нивите, а оттам с бърза поща да бъде изпратено направо в Чертзи. Ханджията ще се заеме с това и знам, че мога да разчитам на тебе да се погрижиш за тази работа.
Оливър не бе в състояние да отговори каквото и да било, само погледът му издаваше нетърпението веднага да тръгне.
— Ето и друго писмо — каза мисис Мейли, след като се поспря да размисли, — само че просто не зная дали да го изпратя, или да почакам да видя как ще се развие болестта на Роза. Бих го изпратила само ако се опасявам за най-лошото.
— И то ли е за Чертзи, госпожо? — запита Оливър, изпълнен с нетърпение да изпълни поръчката, протегнал разтрепераната си ръка да поеме писмото.
— Не — каза старата дама, подавайки му го механично. Оливър му хвърли един поглед и видя, че е адресирано до мистър Хари Мейли, ескуайр, в имението на някакъв лорд в провинцията, къде точно, не можа да разбере.
— Да го изпратя ли, госпожо? — запита нетърпеливо Оливър.
— Мисля, че не би трябвало — отвърна мисис Мейли, като го взе обратно. — Ще почакам до утре.
С тези думи тя даде кесията си на Оливър и той тръгна без повече бавене с най-голямата възможна бързина.
Той тичаше бързо през нивите и по малките пътечки, които тук-таме ги разделяха, след което изскочи на едно широко поле, където косачите и събирачите на сено бяха заети с работата си. Той се спираше само за една-две секунди, колкото да си поеме дъх, докато най-после пристигна разгорещен и покрит с прах на малкия площад на пазарното градче.
Тук той спря и се огледа за хана. Имаше бяло боядисана банка, червена пивоварница и жълта община. В един ъгъл се виждаше голяма постройка, чиито дървени части бяха боядисани зелено и над вратата имаше надпис: „Драконът“. Щом го съзря, Оливър веднага се запъти натам.
Той заговори момчето, което разнасяше пощата, и след като го чу какво иска, то го изпрати при ханджията, който пък, след като го изслуша, го препрати при собственика. Той беше висок човек със синя околовратна кърпа, бяла шапка, сиви бричове и се бе облегнал на помпа край вратата на яхъра, като си чистеше зъбите със сребърна зъбочистка.