Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Мъжът й хвърли мрачен поглед.
— Ако това е наказанието му, тогава ще го понеса, защото нямам друг избор. Боговете определено имат извратено чувство за хумор, ако решат да ми отмъстят за някогашните ми деяния, като ми дадат още повече животи, които да опропастя.
— Точно това и ще направят — отбеляза сухо Мишани.
Юги се изправи на краката си. Окото на Нуки се бе издигнало по-високо в небето, езерото бе лазурносиньо и въздухът се затопляше.
— Благодаря ти, задето ме изслуша, Мишани — каза водачът на Либера Драмач. — Не зная защо избрах да поговоря точно с теб от всички хора, ала се радвам, че го сторих. — Той вдигна поглед към билото на склона, където се издигаха порутените бели храмове на Арака Джо. — Кой твърди, че нашето минало определя бъдещето ни? — запита се мъжът на глас. — Какъв е смисълът в това?
След тези думи той се отдалечи и отново я остави сама.
Младата жена остана да седи на брега на езерото, замислена над онова, което Юги й беше казал. После се върна в къщичката си и започна да опакова нещата, които щяха да й потрябват за пътуването.
Възнамеряваше да навести майка си.
Осемнадесета глава
Тази нощ малцина успяха да поспят и Кайку не беше сред тях, ала не страхът от кошмарите я накара да остане будна.
Тя се разхождаше сама из селището на емирините и прехвърляше в паметта си онзи момент, в който двамата с Тсата се бяха целунали, опитвайки се да открие някакво скрито значение, което все й убягваше. Какво изразяваха очите му, когато го бе спряла? Дали не трябваше да го остави да я целуне, преди да му съобщи новината за сънародничката му? Ами ако Тсата бе възприел известието като извинение, задето го бе отблъснала? А как всъщност стояха нещата? Дали се бе отдръпнала съвсем целенасочено, използвайки Пейтре като претекст? Богове, та Кайку дори не знаеше какво бе искала тогава, но ето че ретроспективният поглед към действията й я изпълваше със съжаление и съмнения.
Не беше стигнала до никакво конкретно решение, когато чу пронизителния вик на Фаека.
Безцелното й скитане я бе отвело почти до пределите на лагера, когато звукът достигна до слуха й. Липсата на сън забави малко реакцията й, но след няколко секунди тъмнокосата Сестра се окопити и побягна с всички сили към лагера, лъкатушейки между палатките на войниците. Щом стигна до причудливото жилище, където се бе настанила Фаека, тя изблъска мъжете, скупчени пред входа му, и влетя вътре като мълния.
Червенокосата Сестра продължаваше да крещи. Тя бе приклекнала до дървесния ствол, който оформяше едната стена на стаята, а принадлежностите й бяха разпилени по пода. От стените течеше кръв и се стичаше в локвички на пода, а покрай тях се виждаха размазани тъмночервени следи, оставени от стъпките на Фаека. Из цялото помещение бяха разхвърляни късове димяща плът и почернели кости. Някои от тях все още бяха покрити с козина. Бяла козина, обагрена в червено.
Кайку наблюдаваше сцената с разширени от ужас зеници.
— Фаека, какво си направила? — изхриптя тя. Не можеше да повярва на очите си. — Убила си един от тях? Убила си емирин? — Тя прекоси помещението, сграбчи посестримата си за раменете и я разтърси грубо. Гласът й трепереше от гняв. — Защо? Защо?
— Опитваше се да ме убие! — изсъска червенокосата Сестра. — Беше в стаята ми! Събудих се и го видях в стаята си!
Кайку стисна клепачи и сцената изникна в съзнанието й, сякаш се бе разиграла пред очите й. Мрак; Фаека се събужда от кошмар, съзира непознато същество пред себе си и развихря своята кана. Здравият й разум и бездруго вече бе достатъчно разклатен, защото непрекъснато бълнуваше за злонамереността на гората. Видът на емирина навярно й бе дошъл в повече. А може би той я бе нападнал. Може би Сестрата казваше истината. Не че имаше особено значение. Вече нищо не можеше да промени факта, че бе убила един от горските обитатели.
— Това не е твоята стая — каза тихо Кайку, опитвайки се да я успокои. — Ти отиде да спиш в неговия дом.
В този миг в лагера проехтя вик на тревога и войниците пред входа се обърнаха, за да видят какво става.
— Нещо се движи сред дърветата! — изкрещя някой.
— Съзнаваш ли какво си направила, Фаека? — рече Кайку с натежал от отчаяние глас. — Това, което си сторила, ще причини смъртта на всички нас.
При тез думи лицето на посестримата й се изкриви в зловеща гримаса и тя се хвърли към Кайку.
Тъмнокосата Сестра изобщо не очакваше това. Навярно ако се бе замислила над тази възможност, щеше да подбере по-внимателно думите си. Тя знаеше колко крехко бе душевното равновесие на приятелката й на това място. Ала въпреки че през последните няколко дни сериозно се безпокоеше за състоянието на Фаека, никога не бе мислила, че може да прояви склонност към насилие. Дори и след ужасното откритие, което току-що бе направила, тя предполагаше, че убийството на емирина е по-скоро нещастен случай, отколкото предварително обмислен акт. Видът на сгърченото от неописуема омраза лице на Сестрата я накара да потрепери от ужас; в следващия момент силата на атаката я изблъска навън и тя се строполи възнак върху синьо-зелената трева с Фаека отгоре й. Войниците се разбягаха с викове.