Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Кайку погледна към Фаека. Червенокосата Сестра лежеше по очи, а косата й беше подгизнала от кръв. Бе простреляна в тила.
— Или ти, или тя.
Гласът на Асара заглъхна в ушите й, а периферното й зрение се замъгли. Внезапно се почувства откъсната от заобикалящата я обстановка и престана да чува изстрелите и виковете, отекващи наоколо. Всичко, което виждаше, бе тази лежаща фигура пред нея. Не, не можеше това да бъде жената, която познаваше. Не можеше този бездиханен труп да означава, че никога вече няма да види или да говори с Фаека.
— Кайку, трябва да вървим — каза й Асара. Щом видя обаче, че не последва никаква реакция, красавицата я сграбчи за раменете и я разтърси грубо. — Чуваш ли ме? Трябва да тръгваме! Веднага!
Тъмнокосата Сестра надзърна отнесено над рамото на Асара и се загледа в дърветата, обграждащи селището. Естествено, естествено. Отмъщението. Сред избуялата синьо-зелена растителност се прокрадваха бели силуети с набръчкани муцуни и оголени зъби. Емирините идваха. Бяха поругали гостоприемството им.
— Къде е Лусия? — извика някой. — Къде е Лусия?
Едва прозвучаването на това име изкара Кайку от унеса й. Тя извика и понечи да хукне към лагера, мислейки си единствено как да защити престолонаследничката, ала Асара я сграбчи за ръката.
— Тя е тук — каза й съпругата на Реки и посочи към мястото, където Доджа и половин дузина войници се бяха скупчили около девойката. Тсата и Хет бързаха към тях, като Хет бе понесъл на ръце Пейтре. Кайку махна на ткиуратците и се затича към Лусия, а Асара я последва.
Фаека…
Тъмнокосата Сестра прогони мъката. Точно сега не можеше да си позволи да мисли за това. Имаше и други, чиито животи зависеха от нея, а Лусия бе най-важната от всички.
Емирините прииждаха от всички страни, но като че ли бяха най-многобройни откъм най-отдалечения край на лагера. Те се носеха грациозно сред гъсталака, а бялата им козина искреше в снежнобяло. Неземно красиви създания, сега лицата им бяха изкривени в хищни гримаси, а походката им бе пропита със смъртоносна грация. Войниците стреляха в буйната растителност и куршумите им разкъсваха листата и рикошираха в стъблата на дърветата сред малки експлозии от трески. Не уцелваха нищо. Емирините изникваха там, където човек най-малко ги очакваше, след което изчезваха от погледа и всеки следващ път се появяваха все по-близо до плячката си.
— Изтегляме се! — извика Доджа. — Пазете Лусия!
— Накъде? — попита Асара, обръщайки се към престолонаследничката. — Накъде да поемем, Лусия?
— Толкова са ядосани — промълви девойката.
Кайку избърса очите си с опакото на дланта си и избута Асара встрани.
— Накъде да поемем, Лусия? — попита нежно тя. — Трябва да се махнем от тук.
При звука на гласа й погледът на престолонаследничката се проясни. Тя се поколеба за миг, след което посочи към дърветата.
— Натам.
— Изтегляме се! — изкрещя отново Доджа на войниците, които продължаваха да пилеят напразно мунициите си в стрелба по синьо-зелената мозайка от листа и клони. В следващия миг Лусия и придружителите й се гмурнаха в гората и тя ги погълна.
Емирините сякаш само това и чакаха, за да напуснат прикритието на дърветата. Те се понесоха с мълниеносна бързина из лагера, препускайки на четири крака. Необичайното им телосложение и мускулатура обуславяха странния им галоп, при който тялото им се измяташе вдясно и вляво, но скоростта, която развиваха, бе обезпокоителна. Те веднага настигнаха мъжете, които прикриваха изтеглянето на Лусия. Тези, които все още имаха барут в пушките си, дадоха изстрели, ала нито един от тях не попадна в целта. Щом видяха това, част от бойците мигом се обърнаха и побягнаха, ужасени от прииждащите създания, но някои предпочетоха да останат и да се бият. Нямаше голямо значение. Емирините се нахвърлиха отгоре им със свирепо ожесточение — извадиха очите им с късите си рога и разпориха гърлата им с острите си като бръсначи зъби. Накрая ги разкъсаха на парчета, при което снежнобялата им козина се обагри в пурпурночервено, а муцуните им плувнаха в кръв; очевидно касапницата им бе донесла голямо удоволствие.
Лусия и Кайку тичаха из гората, заобиколени от войниците, които се опитваха да ги защитят от всички страни. Бяха останали само десетина от тях, като броим и Доджа; редом с тях бягаха тримата ткиуратци и Асара. Очите на тъмнокосата Сестра се замъгляваха от бликащите сълзи, които капеха по тревата всеки път, когато ходилата й се удряха в земята, но тя не им обръщаше внимание и гледаше през тях. Гората не можеше да помрачи зрението й — тя се бе превърнала в прозрачната диорама от златни нишки и тя виждаше без проблеми дебнещите емирини. Бяха стотици и се насочваха към селището.