Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Не гледай към нея! — изкрещя тъмнокосата жена, хвана ткиуратеца за главата и я завъртя към рамото си. В същия миг другата й ръка се стрелна към духа и нейната кана изскочи на свобода, врязвайки се в създанието. То нададе чудовищен писък, докато Кайку раздираше защитите му и унищожаваше същността му, превръщайки го в купчина разкъсани нишки.
Тишината се възвърна и на полянката останаха само те двамата. Сестрата внезапно осъзна близостта на телата им. Тя пусна главата на Тсата и мъжът вдигна взор към нея, при което погледите им се срещнаха. В бледозелените му очи се четеше въпрос. Въпреки че не разбираше какво точно се бе случило, предсмъртният писък, който бе чул, бе повече от достатъчен, за да проумее, че Кайку го е спасила от нещо. Лицата им бяха близко, но той не бе преминал точката, отвъд която устните и езиците им щяха да се слеят. Те застинаха така за миг, след което Кайку го целуна и той отвърна страстно на ласката й, а ръцете му се плъзнаха по гърба й.
За известно време нямаше нищо друго, освен разтапящото усещане и ритъма на устните им, които се сливаха и разделяха в опияняваща наслада. После, когато целувките им изгубиха от дълбочината си и се превърнаха в пърхащи докосвания на устните им, мислите започнаха да се завръщат. Кайку отвори очи — все още кървавочервени заради употребата на нейната кана — и видя, че Тсата я гледа. Взорът му я галеше неуверено, изпълнен с тревожното очакване на момента, който щеше да разруши крехката интимност, която споделяха. Сестрата проследи с очи контурите на татуировките по страните му, оранжеворусата му, втвърдена от дървесна мъзга коса и очертанията на челюстта му, и съзря в него пълната противоположност на всичко онова, което мразеше; на всички онези измами, коварства и лъжи, които бяха довели до смъртта на семейството й и бяха унищожили нейния свят. Ала въпреки това тя очакваше с ужас Тсата да разруши вълшебството на този миг, да й каже, че това е само една заблуда, една необмислена проява на страст и нищо повече; че жестоката му откровеност не може да му позволи да се впусне в авантюра, към която сърцето му е напълно безучастно.
Татуираният мъж понечи да каже нещо, ала явно се отказа и приближи устни до нейните, за да я целуне. Кайку обаче се отдръпна и лицето му застина смутено във въздуха.
— Състоянието на Пейтре се е влошило — прошепна тя. — Трябва да отидеш да я видиш.
Ткиуратецът я стрелна с изгарящия взор на бледозелените си очи, след което се обърна и закрачи безмълвно към лагера, оставяйки Кайку сама.
Когато окото на Нуки се издигна над източния хоризонт, то завари Мишани да седи на брега на езерото Ксемит и да се взира във водата.
Утринта бе хладна и младата жена се бе загърнала с дебел пурпурен шал, бродиран със злато. Бе прекарала тук по-голямата част от нощта, отдадена на трескави размишления, които се затягаха все по-силно и по-силно около нея, подобно на жестоки клупове, докато накрая не я изправиха пред единствената възможност за действие. Мишани си даваше сметка, че това не е мъдро решение; тя се боеше да го вземе и не искаше да го приеме, ала в същото време усещаше със сърцето си, че не може да стори нищо, за да го избегне.
Тя чу нечии стъпки по росната трева, покрила склона, който се спускаше плавно надолу от храмовия комплекс на Арака Джо, и разбра, че това е Юги, преди още новодошлият да е пристъпил в зрителното й поле.
— Благоден, Мишани — рече мъжът. — Мога ли да се присъединя към теб?
— Благоден, Юги — отвърна тя на поздрава му. — Моля, за мен ще бъде удоволствие — каза тя и му направи място на сукното, което бе постлала под себе си.
— Май не си спала много тази нощ, а? — попита той.
— Нито пък ти, както гледам — отвърна му жената и го изгледа преценяващо. Водачът на Либера Драмач изглеждаше раздърпан както винаги и вонеше на корен от амакса. Бе повече от очевидно кое го бе задържало буден.
— Започвам да се чудя колко ли ценни часове съм проспал — рече Юги. — Спането е такава загуба на време.
— Това ми звучи като най-бързият път към лудостта — подметна Мишани.
Юги се почеса по врата.
— Целият континент е в хватката на лудостта, Мишани — въздъхна той. — Ако бях луд, може би поне щях да имам шанса да разбера по-добре ситуацията.
Двамата се загледаха мълчаливо в езерото, преди мъжът да проговори отново.
— Носи се слух, че скоро майка ти ще публикува нова книга — започна той. — Кайлин ми сподели плановете си в светлината на информацията, която ни даде — каза той и се закашля. — Тя продължава да ни агитира за атака над Адерач, когато Лусия се върне. В зависимост от това какви известия ще ни донесе експедицията в гората Ксу.