Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Кайку, можеш ли да ги видиш? — Гласът беше на Асара.
— Да.
— Преследват ли ни?
Тъмнокосата Сестра се огледа. Беше се залъгвала с крехката надежда, че с напускането на селището ще смекчат гнева на емирините и че белите създания просто искаха нежеланите гости да си заминат. Сега обаче тя видя, че макар и последните войници, които прикриваха изтеглянето им, да бяха мъртви, емирините бяха тръгнали по дирите им, което не предвещаваше нищо добро.
— Да — рече тя.
Отгоре на всичко имаше бели създания и пред тях, и от двете им страни. Някои се отдръпваха настрани, защото или не знаеха за присъствието им, или не се интересуваха от тях, но други дебнеха в хралупите или по клоните на дърветата и чакаха жертвите им да се приближат. Беше повече от очевидно, че някои от създанията нямаха никакво желание да ги преследват, след като вече бяха напуснали селището им, ала други бяха на съвсем различно мнение. Нямаше начин да се измъкнат без кръвопролитие.
— Можеш ли да поговориш с тях, Лусия? — попита Кайку. — Можеш ли да им обясниш?
Но престолонаследничката изобщо не я чуваше. Запъхтяна, тя тичаше, прескачайки коварните корени и нападалите клони, а силната ръка на Доджа я тласкаше неумолимо напред. Девойката изглеждаше обхваната от някакъв неясен страх — непрекъснато плачеше, а разширените й от ужас очи се въртяха като обезумели в орбитите си, докато се носеше сред гъсталака.
Кайку изруга. Нямаха никакъв избор, освен да отидат там, където Лусия ги водеше, а с изоставянето на селището се лишиха и от предимството на позицията си, колкото и незначително да беше то. Полегатите лъчи на окото на Нуки си пробиваха път през балдахина от листа, но дърветата бяха разположени твърде нагъсто, за да им позволяват да виждат надалеч, и само Кайку можеше да зърне емирините, които се стрелкаха сред синьо-зелената дъбрава. Заглъхващите писъци на умиращите им другари се смесваха с тежките стъпки на тичащите и запъхтяното им дишане, а нейде далеч продължаваше да се чува онова монотонно пукане с неясен произход, което ги тормозеше от дни.
Богове, на какво изобщо се надяваха? Че емирините внезапно ще им обърнат гръб и ще се откажат от преследването? Вероятността за това бе нищожна. Щяха да бягат, после щяха да се бият, а накрая щяха да умрат. Ала нямаха никакъв друг избор.
— Има двама пред нас и двама отляво — предупреди Кайку спътниците си, когато усети приближаването на белоснежните създания. Войниците вдигнаха мечовете си, готови да посрещнат враговете, ала Сестрата ги изпревари. Въпреки че емирините принадлежаха към света на духовете, те не бяха трудни противници като демоните или Чаросплетниците, ала обстоятелството, че не знаеше почти нищо за тях, щеше да я забави повече от необходимото. Ето защо тя използва своята кана, за да проникне в съзнанията им и да ги просне в безсъзнание. Не искаше да ги убива, ако можеше да го предотврати.
— Вече ги няма — изтъкна Сестрата.
— Има ли други? — попита Асара, докато се катереше по един стръмен склон, обрасъл с орлова папрат, като тласкаше Лусия пред себе си.
— Трима зад нас — рече Кайку. Сърцето й се сви, щом зърна с каква скорост се носеха между дърветата. — Ще ни спипат след няколко секунди. Трима отдясно. Двама отпред. — Тя се намръщи. — Не мога да ви защитя от всичките!
— Тогава поеми тези зад нас — нареди й Доджа. — Ние ще се погрижим за останалите.
Войниците преметнаха пушките си през рамо и стиснаха здраво мечовете си — огнестрелните оръжия бяха напълно безполезни в този гъсталак. Въпреки предупреждението на Кайку обаче атаката на емирините ги изненада. Бойците очакваха да зърнат поне някакво разклащане на листата, предшестващо появата на белите същества, но емирините бяха като призраци. Те връхлетяха изневиделица върху двама от войниците и разпориха гърлата им с едно захапване, преди някой да успее да насочи меча си към тях.
— Продължавайте напред! — извика Доджа, щом видя, че хората му се колебаят. Падналите бойци се гърчеха на земята и издаваха зловещи гъргорещи звуци. — Не можем да останем тук!
В гората зад тях внезапно лумнаха три ярки огнени стълба. Кайку се обърна към Доджа и го стрелна с неумолимия си взор. Сега, след като вече бяха показали недвусмислено намеренията си, нямаше защо да проявява милост към белоснежните създания.
Петте останали емирина ги нападнаха едновременно. Войниците имаха няколко секунди, за да реагират на предупреждението на Кайку, след което врагът ги връхлетя с неистова ярост. Асара, която бе по-бърза от останалите, се шмугна под едно от скочилите във въздуха създания и разряза корема му с меча си, а тъмнокосата Сестра овъгли един от нападателите. Войниците убиха третия емирин и останалите две същества се изтеглиха сред дърветата, като оставиха след себе си един мъртвец и откъснаха ръката на друг от бойците, оставяйки го с грозен чукан, от който шуртеше кръв. Бегълците се опитаха да сложат турникет на раната, което се оказа доста трудно при задъханото им отстъпление, ето защо се видяха принудени да спрат; не можеха да оставят един от ранените си, когато имаше дори минимален шанс да го спасят.