Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Не съм излизала от селото — информира го Сестрата.
— Той те видя как излизаш — продължи да настоява татуираният мъж. — Аз бях с него. Не те мярнах, ала Тсата те видя. Каза, че трябва да поговори с теб.
Зловещо предчувствие разпери пипалата си в стомаха на Кайку.
— Кога стана това? — попита тя.
— Преди няколко минути. Състоянието на Пейтре започна да се влошава и дойдох да го извикам.
Сестрата погледна към Лусия.
— Преди три нощи, когато бях нападната от огромния дух в гората… те видях да навлизаш между дърветата и тръгнах след теб.
Престолонаследничката поклати глава.
— През онази нощ изобщо не съм излизала от палатката си. Спях, а отвън имаше стражи…
— Богове! — изсъска Кайку. — Връщай се бързо в лагера! Хет, покажи ми накъде тръгна!
Ткиуратецът се подчини без никакво колебание, докато Лусия бързаше към лагера. Сестрата се завтече подир татуирания мъж и само след няколко крачки той се спря и посочи с ръка.
— Натам.
Ирисите на Кайку веднага се обагриха в червено. Никога нямаше да успее да проследи ткиуратец само с общоприетите средства, дори и да владееше нужните умения; в Чаросплетието обаче нещата стояха другояче. Виждаше следата, оставена от миризмата му, спомена за дъха му и ехото от ударите на сърцето му.
— Върни се при Пейтре — нареди тя на Хет. — Вече не можеш да ми помогнеш.
С тези думи тъмнокосата Сестра се гмурна в гората.
Тя я погълна с охота. Висящите ластари и филизи на сините растения я шибаха през лицето, докато тичаше. Земята криеше множество опасности — преплетените корени и стърчащите скали сякаш само дебнеха да я препънат, а резките обрати в терена правеха скоростта й опасна и безразсъдна. Тя обаче разчиташе контурите на земята със същата лекота, с която разчиташе конфигурацията на нишките в Чаросплетието, което й позволяваше да стъпва непогрешимо на земята.
Сестрата се проклинаше на ум, докато се носеше из гората. Ако бе притиснала повече Лусия, ако я бе разпитала по-подробно за инцидента… Престолонаследничката обаче беше непроницаема, съзнанието й беше другаде и Кайку не искаше да всяка допълнителен смут сред войниците, преди да чуе историята от устата на самата Лусия.
Сега знаеше, че няма никаква история. Девойката не беше ходила никъде. Каквото и да бе следвала през онази нощ, то не беше Лусия. И ето че сега и Тсата бе станал жертва на същата измама.
Ако умреше заради глупостта й…
Кайку бе ужасно изплашена. Не за себе си, а за недовършената половина на тази мисъл. Боеше се от пустотата, която щеше да зейне при евентуална смърт на ткиуратеца. Изкусна в бронирането на собственото си сърце, тя не си даваше сметка колко много й бе липсвал Тсата, колко й беше приятно да си говори с него, да се дуелира с различния му светоглед и просто да е близо до ткиуратеца. Осъзна това едва сега — когато можеше да го изгуби отново и този път завинаги.
Кайку се затича още по-бързо, следвайки невидимата му следа. Ботушите й се плъзгаха по земята, а раменете й трошаха клонките на дърветата, когато не успяваше да се отдръпне достатъчно бързо встрани. Паниката се надигаше в нея и я обливаше с вълните на безумието. Не й се искаше да мисли какво би станало, ако го откриеше мъртъв, с млечнобели очи и осеяно със спукани капиляри лице като онзи мъж, когото бяха намерили. Дори и да трябваше да се изправи срещу онази огромна сянка, срещу онзи полунезрим звяр, който я бе нападнал, нямаше да се поколебае да го стори.
Шумът от стъпките й отекваше силно сред горската тишина, допълван от камшичните удари, които й нанасяха висящите лиани и филизи. Нещо не спираше да шепне в съзнанието й — не спираше да повтаря, че всяка секунда е ценна, че всеки миг е съдбоносен и може да се окаже решаващ за това дали ще завари Тсата жив или мъртъв. Докато си пробиваше път през златистия гоблен на гората, Кайку крещеше името му, надявайки се да го предупреди по някакъв начин, и отправяше горещи молитви той да може да я чуе и да не е прекалено късно.
Тя си проби път през застъпващата се мозайка от листа и изскочи на малка полянка, където — слава на боговете! — най-накрая зърна Тсата. Силуетът му бе очертан от милиони златисти нишки, които веднага се обърнаха към нея. Иззад рамото му се виждаше нещо — някакво черно и изгърбено същество, което споделяше облика й във физическия свят, но не и в Чаросплетието; дух, който се преобразяваше като човек и подмамваше жертвите си в гората, за да ги убие. Щом я забеляза, той се обърна към нея и пред Кайку зейна портал към тайните на света на духовете — гледка тъй чужда и неразбираема, че би изтърбушила съзнанието на всеки човек, дарявайки го с мигновена смърт. Тя обаче беше Сестра от Аления орден и бе съзирала неща, които никой смъртен не бе виждал.