Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Неочаквано по стъклата на един от прозорците шумно запърхаха врабчета. Първи се втурнаха нататък двете малки момичета. Мирослава, сякаш тъкмо това бе чакала, остави арфата в ъгъла и също се спусна към прозореца. Приближи се нататък и Косара, само Рипсимия не се помръдна от мястото си. Врабчетата, може да бяха три или четири, продължаваха да удрят с крилца в стъклата, пърпаха в снега на стената и ту се отдалечаваха за един миг, ту отново се нахвърляха върху прозореца; през дебелите пъстри стъкла се дочуваше как цвърчаха накъсо и тревожно. Рипсимия изви строг поглед към сестрите си — затуляха светлината, пречеха й:
— Какво се струпахте сега тук! Врабчета. Не сте ли виждали?
— Ха да отворим и да ги уловим! — викна Мирослава възбудена. — Ще ги сложим в клетка да ни чуруликат.
— Те са гладни — рече Косара с тихия си, но плътен, приятен глас. — Да им хвърлим трошици. Идете — обърна се тя към двете малки девойчета, — идете да донесете малко хляб.
Двете деца радостно припнаха. Рипсимия изви нависоко тънките си вежди:
— Чудни работи! Врабците ще храниш. Можеш ли да нахраниш всички врабци? Ти не се грижи: тях ги храни тоя, който ги е създал.
— Ха! — изкриви презрително въздебелите си алени устни Мирослава. — Не си ли виждала врабчета, умрели от глад! Какво ще ядат в снега?
Двете деца донесоха хляб. Косара мълчаливо го нарони на ситни трохи, отвори прозореца и разхвърли трохите по снега на стената.
— Скоро затваряй! — викна Рипсимия. — Не се отварят прозорците на такъв студ.
Врабчетата бяха побягнали някъде. Косара затвори прозореца, после се приближи към огнището и сложи в огъня няколко цепеници. Двете малки момичета заскачаха пред прозореца и нададоха радостни гласчета:
— Ето ги, ето ги! Пак дойдоха. Кълват, кълват!
Големите ранни снегове попречиха на Самуила Мокри да разпредели по-добре войската си за през зимата. Хубавото време по тия места продължаваше най-често до Коледа и той не бързаше да настани войската на зимен стан. Всеки ден очакваше да паднат обсадените градове Верея и Сервия, а в такъв случай войската трябваше да се разпредели по друг начин из тукашните градища и по-големи твърдини. Големият сняг дойде внезапно и затвори всички пътища. Най-много войска имаше пак във Воден и по околните селища. В тоя град беше и полкът на Гаврил-Радомира, Самуиловия син.
Войниците се радваха на големия сняг. Бяха все млади люде и се радваха по момчешки, но снегът значеше и неколкодневна пълна почивка. Нямаше да ги карат ни на поход, ни на учение, ни на каквато и да е друга работа. Отделяха по неколцина сутрин за храната на людете и конете, а другите прекарваха в безделие по войнишките помещения из крепостта или по къщите, дето бяха настанени. Те се кърпеха и се пощеха край огнищата във временните си жилища или пък излизаха вън на големи, шумни купчини и се биеха със снежи топки, правеха снежни човеци, мечки или се бореха и търкаляха по дълбокия сняг с радостен шум и викот. Войниците се присмиваха на тукашните люде, които сякаш се бояха и да стъпят в снега — воденчани рядко виждаха сняг и още по-рядко дебел по три и четири педи.
Гаврил-Радомир живееше с другите началници от полка си в една от крепостните кули близу до източната градска порта. Самуил вече не му се сърдеше, но и не го прибра във воденския си дом, а го остави да живее с другарите си, като мислеше, че така ще обуздае по-добре младежката му дързост. Нека синът на великия войвода живее като другите и да знае, че не е нищо повече от другите. Гаврил-Радомир не се оплакваше. При него често идваше братовчедът му Иван-Владислав, който и сега живееше в бащиния му дом и беше между най-приближените на великия войвода.
Във войската беше забранено да се играе, на кокалчета, но като се видяха затворени от снега, неколцина от другарите на Радомира седнаха да играят. Другите се събраха около тях да гледат. Войводата на полка живееше в града и тая сутрин не беше дошъл да види войниците си. От прозорчетата на кулата, от двете й страни, се виждаше само дебелата снежна покривка и високата кула като че ли стърчеше самотна някъде сред пусто поле. Дочуваха се отвън или от войнишките помещения на по-долния кат на кулата сподавени гласове и някак далечни сред глухата тишина, която тежеше над цялата околност; снегът, затиснал сякаш цялата земя, бързо поглъщаше всеки шум и звук. Тихо беше и в помещението на началниците. Широкият пръстен жарник18 беше пълен догоре с дъбова жар, наоколо се разнасяше приятна топлина, та младите мъже бяха разпасали коланите си, разкопчали бяха горните си кожени дрехи. Играта бе започнала весело и спокойно.
18
Жарник — мангал.