Пепеляшка и царският син

Мирослава защитаваше своята коса и клъвваше по-голямата си сестра, както и тя се опитваше да я кълве. Така ставаше при много случаи, но двете сестри се кълвяха и направо — Рипсимия тихо, понякога шепнешком, през зъби, с доброжелателска строгост, а Мирослава се нахвърляше буйно срещу нея и не винаги подбираше думите си.

— Пак, ли слизаш в града? — ще попита Рипсимия с едва присвити очи, като да вижда сестра си от далечно разстояние.

— Пак.

— Много често. Не е прилично така. Людете…

— Аз няма да ставам калугерка! — нахвърляше се Мирослава със зачервено лице. — Искам да се срещна с люде, да си поприказвам, да се посмея. А ти намираш само недостатъци и зеленееш от яд.

Рипсимия млъкваше със своята обидена гордост и не продумваше никому по няколко дни. Гледаше всички с нескривано презрение и ги оставяше на глупостта, на лошотията им.

Сега Мирослава нямаше къде да отива. Прокарани бяха пътеки по дебелия сняг едва из двора на войводската къща, а до управлението снегът не беше докоснат. Вече четвърти ден девойките седяха от сутрин до вечер в стаята си. Само тя, Мирослава, изчезваше час по час — ходеше при майка си, по стаите на слугините, разправяше им какви ли не истории, в които тя беше главната героиня, и ги караше да й се удивляват, слизаше и в готварницата, сновеше по цялата къща. Не можеше да се застои по-дълго на едно и също място. Понякога се залавяше със старата арфа на майка си — учила се бе да свири с голямо усърдие, особено след като каза еднаж старата дойка, че всяка благородна дама трябва да умее да свири на арфа.

Опита се да посвири Мирослава и днес. Беше късно след обед. Слънцето бе преминало вече откъм западната страна на къщата, от два дни небето беше ведро, яркосиньо и през цветните стъкла на прозорчетата в стаята нахлуваше обилна мека светлина. През прозрачните стъкла се виждаше и снегът, който се бе натрупал по дебелите стени пред самите прозорци. Рипсимия седеше на по-светло до прозорчетата пред една широка рамка на четири подпори, на която бе опънато бяло ленено платно, и усърдно, съсредоточено везеше по него с червени, сини и черни конци, също и със златни нишки. Огнището беше на срещуположната страна и там, до прозорците, беше хладно, ала Рипсимия вече от дълго не се помръдваше. Тя казваше винаги, че човек не бива да угажда на тялото си, че трябва да се учи на лишения и несгоди. Никой не се решаваше сега да я подкани да дойде по-близу до огнището, дето седяха Косара и Мирослава, както и двете по-малки момичета в ъгъла до самото огнище. Вдадени в игрите, двете момиченца непрекъснато си приказваха, тихо, еднозвучно и едва ли се чуваха помежду си. Час по час умницата Ирина повищаваше гласец и поучаваше нещо другарката си като стара баба. Седнала близу до тях с някакво плетиво в ръце, Косара се вслушваше в непрестанното чуруликане на двете деца и по устните й се появяваше усмивка. На другата страна на голямото огнище седеше Мирослава, прегърнала арфата, но се виждаше, че мислите й бяха другаде, тънките й розови пръсти се движеха лениво и някак по своя воля по опънатите струни. Оттатък, в стаята си, Агата Самуилова тихо покашлюваше.