Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Играеха четирима — двама петдесетници, един стотник и един от по-старите хилядници, без когото играта не би и почнала. Всеки имаше по едно кокалче — капаче на коляното на заден овчи крак. Хвърляха ги редом и четирите, като преди това всеки ги разклащаше в затворената си шепа, за да падат на пода пред играчите неподредени. Всеки играч гледаше кокалчетата да паднат не на по-широките си страни, а на гладката и по-тясна страна, та да остане отгоре другата по-тясна страна, която е нагъната като човешко ухо. Колкото кокалчета застанеха на тая си страна, играчът ги прибираше като своя печалба и когато те се свършваха, всеки играч слагаше по едно ново кокалче. Кокалчетата се разменяха за разни вещи от оскъдното войнишко имущество, ако някой искаше да се снабди с такива кокалчета, за да може да играе. Играта можеше да върви тихо и невинно, ала можеше да стане и опасна. Понякога десет кокалчета между възбудени и пристрастени играчи струваха цяло богатство — купуваха се с ценни вещи, та и с пари. А имаше и друг начин за игра с кокалчета, само между двама играчи и само с две кокалчета. Сядаха те един срещу друг и ги хвърляха редом, но преди това уговаряха какво залагат в играта.
Играта между четиримата продължи много и гледачите наоколо започнаха да се отегчават; някои и се отдръпнаха, всеки на одъра си край стената. Кокалчетата преминаваха ту в един, ту в друг от играчите, та започнаха и те да се отегчават. Тъкмо в тоя час отвън дойде друг един стотник, който живееше в следващата крепостна кула и бе тръгнал по гости.
— Аха — започна той още от вратата. — Ще ви обадя! На кокалчета играете. Ето и синът на великия войвода…
— Аз не играя — отвърна веднага Гаврил-Радомир и цял се изчерви.
Той не беше разбрал шегата на стотника и всички наоколо прихнаха да се смеят. Шегобиецът продължи още по-застрашително:
— Не играеш, но стоиш тук и гледаш как играят други. И това се наказва, не знаеш ли?
— Знам, но…
Радомир се огледа и като видя, че всичките му другари се смеят, засмя се и той на шегата и на собствената си недосетливост. В зимното си облекло изглеждаше грамаден. Беше и много по-млад от другите, гъстата му коса беше подрязана само на гладкото бяло чело и се спущаше от двете страни на лицето му, проблясваща като чисто злато. Закачливият стотник едва стигаше до гърдите му, но като че ли искаше да се покаже тъкмо пред него и току се изпъна насреща с дребния си ръст:
— Искаш ли да си хвърлим и ние с тебе? Или се боиш от баща си, а?
— Как… — запъна се младият великан. — Защо ще се боя…
— Ама не така — посочи гостът с рядката си брадица четиримата играчи и все повече се разпалваше. — Това е детска игра. Ние с тебе с по едно кокалче и на какво, кажи! Нещо по-голямо, та като го загубиш, да те заболи. Кажи де!
— Ти кажи.
Радомир се намръщи — стотникът вече не се шегуваше, не се шегуваше и той. Всички наоколо се умълчаха — чакаха да видят какво ще стане, прекъснаха играта си и четиримата играчи. Дребният стотник беше като пиян от някаква предизвикателна гордост, той улови с два пръста сребърния колан на Радомира, подръпвайки го при всяка дума:
— Аз ще ти кажа. И… думата — дума, а! Аз залагам моя кон, ти залагаш твоя. Съгласен ли си? Ако се боиш…
— Съгласен съм — прекъсна го Радомир и свали ръката му от колана си. Той беше вече цял обладан от мисълта за предстоящата игра. Така беше с него винаги — предаваше се изцяло на всяка своя мисъл, на всяко свое желание.
— Дайте две хубави кокалчета — протегна ръка стотникът. Сложиха две кокалчета в ръката му, а той ги поднесе на Радомира: — Избери си.
Младият хилядник си избра едно от кокалчетата със смешна, детинска загриженост, та стотникът го изгледа с надменно присвити очи и небрежно подхвърли в ръката си останалото кокалче. Той кимна към младия си противник:
— Хвърляй да видим кой ще почне.
Радомир се озърна да види къде да хвърли кокалчето си и току приклекна на каменния под; приклекна срещу него и стотникът, струпаха се около тях останалите началници. Гладкото зачервено лице на Радомира лъсна от влага, ръцете му леко потреперваха от страстно нетърпение. Той хвърли на пода кокалчето си. Хвърли своето и стотникът. Падна се да почне пръв играта Радомир. Той веднага понечи, но стотникът го спря с ръка: