Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Действително, човекът с тоягата внушаваше голям страх на гордите писари, които най-оживено си разговаряха по обществени работи. Тези добри хорица с неспокойни очи гледаха черната му брада, зеленикавите му очи и гъстите му като четка за зъби вежди и тръпнеха винаги, когато патриотът в разходките си из залата приближеше до тях.
Този страх бе подсилен от това, че няколко пъти, когато опитваха да се приближат до него, за да го разгледат по-внимателно, чиновниците получаваха странен знак да се отдръпнат. Той просто захващаше бясно да чука с тежката си тояга по плочите и при тази операция издаваше такива звуци, че косите на писарското общество настръхваха.
Но не само писарите бяха под тежкото впечатление от госта на залата. Страхът връхлиташе всички онези, които влизаха през главния вход, или пък излизаха от канторите. Веднага щом зърнеха този човек, който упорито сновеше из залата и тропаше със своята конституция, те гледаха час по-скоро да се отдалечат на прилично разстояние от него.
Ако бяха съвсем мъничко по-смели и по-проницателни, писарите и останалите хора в залата веднага биха забелязали, че този капризен, както всички ексцентрични и крайни натури, комунар патриот при чукането с конституцията изразяваше предпочитание към някои от плочите, например към онези, които бяха разположени по-близо до западната стена и в средата на залата и издаваха особено чист и звънлив звук.
По едно време дори изглеждаше, че той е съсредоточил цялото си внимание и гняв върху плочките в средата на помещението. А в минутите на върховния му бяс се случи така, че той метна един толкова продължителен поглед наоколо, сякаш измерваше някакво разстояние.
Последната част от операцията му трая съвсем кратко време и той наново прие първоначалния си див вид.
В същото време един друг комунар патриот — по онова време партийната пристрастност към отечеството беше изписана на челото на всекиго — почти в същия момент, в който първият патриот беше привършил измерванията си, влезе откъм галерията, без да се стресне и без да сподели общото настроение на посетителите на залата от човека с конституция в ръка. Вторият патриот захвана да се разхожда в посока, обратна на посоката на първия, тъй че дойде миг, в който двамата се срещнаха.
И вторият патриот, също като първия, носеше на главата си огромна островърха шапка, сива карманьола и в мръсните си ръце стискаше дебела тояга. Освен това вторият имаше едно предимство в сравнение с първия, тъй като на дясното му бедро висеше сабя. Онова, което правеше втория патриот по-страшен от първия, беше обаче още по-подлото, злобно и долно лице, отколкото на първия.
По всичко личеше, че тези двама патриоти бяха от една и съща партия и сигурно споделяха едни и същи политически възгледи.
Присъстващите в залата хвърлиха по един поглед, за да видят какъв ще бъде резултатът от срещата между двамата. При първото им разминаване не се случи нищо. Двамата патриоти само си размениха по един поглед. Но по-близкостоящите можеха да забележат, че лицето на по-ниския като че ли леко пребледня. Но от неволно трепналите устни на онзи, чието лице бе пребледняло, ставаше ясно, че пребледняването е следствие не на страх, а на отвращение.
Междувременно, при втората среща, ядовитото му лице след някакво едва забележимо вътрешно усилие просветна. Пестелива усмивка украси донякъде устните му и той леко се наклони наляво, сякаш да поспре за минутка другия патриот.
Това се случи кажиречи в средата на залата.
— Дяволите да го вземат — провикна се първият патриот, — та ти си бил гражданинът Симон!
— Добре улучи — призна посоченият патриот. — Но какво искаш ти от гражданина Симон? Я първо кажи ти кой си!
— Хайде де, правиш се отгоре на всичко, че не ме познаваш!
— Не те познавам никак по простата причина, че никогаш досега не съм те виждал!
— Не се шегувай — каза събеседникът на Симон. — Не можеш да познаеш онзи, който имаше честта да носи на върха на, копието си главата на аристократката Ламбал!
Тези думи, произнесени с огнена ядовитост, накараха Симон да потръпне.
— О — рече той, — ти ли си?
— Какво — попита другият, — чудно ли ти се вижда? Ех, гражданино, мислех, че ти по-добре помниш верните народни привърженици!… Сега със съжаление казвам това, защото виждам, че съм се лъгал…