Заложница на съдбата

След един час бяха готови за тръгване. Джослин за последен път огледа стаята. Макар че бе прекарала тук само кратко време, мисълта, че повече никога няма да се завърне, я изпълваше с горест. Мари прекъсна мрачните й мисли.

— Милейди, какво ще стане с Хю Морган?

Джослин се извърна и видя разтревоженото лице на камериерката си.

— Какво да става с него?

— Хю за вас ли работи или за лорд Престън?

— О, не бях помислила за това. — Намръщи се. Макар че тя плащаше заплатата на младия мъж, той бе личен прислужник на Дейвид. — Кажи му да дойде при мен.

— Морган, тъй като ти си камериер на лорд Престън, струва ми се, че е по-добре да продължиш да работиш за него — каза Джослин, когато Мари се върна, придружена от възлюбения си. — Той, изглежда, е доволен от работата ти и предполагам, че ще пожелае да те задържи при себе си.

Притисна пръсти към слепоочията си, опитвайки се да си представи как ще реагира Дейвид на заминаването й.

— Ако лорд Престън реши да те освободи заради предишната ти работа при мен, можеш да се върнеш в „Кромарти Хаус“. Същото важи и за брат ти Рийс, ако той предпочита да работи за мен, а не тук, в „Уестхолм“.

Хю заби изцъклени очи в Джослин. Откритото му лице бе сгърчено от страдание.

— Лейди Джослин, да не би негово благородие да ви е наранил по някакъв начин? Ако той…

Младият слуга изглеждаше толкова решен на всичко да я защитава, че преди да отговори, Джослин с мъка преглътна огромната буца, надигнала се в гърлото й:

— Тъкмо обратното. Аз съм тази, която може би го е наранила.

Джослин излезе от стаята с решителна крачка, оставяйки Мари и Хю да гледат слисано след нея.

— Какво се е случило, мила? — попита накрая уелсецът. — Нейно благородие изглежда така, сякаш самият дявол се е разходил по гроба й.

— Не знам — нещастно промълви Мари. — Едва вчера двамата с негово благородие си гукаха като влюбени гургулици, а тази сутрин тя плака така горко, че да ти скъса сърцето. И ето че сега заминаваме.

Хю я привлече в прегръдките си.

— Довиждане, любима. Доколкото познавам лорд Престън, много скоро ще ви последва в Лондон.

— Не искам да те напускам! — извика Мари и в очите й заблестяха сълзи. — По-добре да остана или ти да дойдеш с нас в Лондон. Там отново можеш да станеш лакей на милейди.

— Не, момичето ми, ти я видя как изглежда. В момента милейди се нуждае от теб, а аз мисля, че и милорд ще има не по-малка нужда от мен. — Целуна я страстно и почувства, че тя му липсва. — Кълна ти се, много скоро ще бъдем заедно!

Мари му изпрати един последен агонизиращ поглед през рамо, взе ковчежето със скъпоценностите на господарката си и напусна стаята. Хю отиде до прозореца, откъдето можеше да наблюдава двете жени, които се качиха в очакващата ги карета, съпроводени от нещастния иконом.

В следващия миг вече ги нямаше.