Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Не. Щеше да бъде опасно лесно да се влюби в Дейвид, а тя не притежаваше нито силата, нито смелостта, за да се реши на подобен риск. Джослин се изправи и весело рече:
— Не усетих кога е станало десет часа. Внезапно се почувствах толкова уморена, че почти загубих нишката на разговора.
Дейвид погледна към часовника на полицата над камината.
— Права си — съгласи се със съжаление. — А аз трябва да ставам рано. Налага се да отида в Херефорд за процеса на онзи разбойник. Приятни сънища, Джослин.
Той се изправи и пристъпи към нея, за да я целуне за лека нощ, но тя се изплъзна. Боеше се, че ще се разплаче, ако отново я целуне. Трябваше да напусне „Уестхолм“ скоро, осъзна младата жена, преди да е загубила и последните остатъци от здравия си разум.
На горния етаж прозяващата се Мари й помогна да се съблече, разреса косите й и оправи леглото на господарката си, преди да се оттегли в презряната си стаичка на тавана. Въпреки умората Джослин дълго се въртя в леглото, а сънят бягаше от очите й. От кръглата луна през прозореца струеше сребриста светлина, която засилваше безпокойството й и караше тялото й да пулсира от копнеж.
Замисли се дали да не дръпне завесите с надеждата, че тъмнината ще я успокои, но проблемът бе в нея, а не в нощното небе. Тялото й бе напрегнато, дори ефирната прозрачна муселинова нощница я дразнеше, лекият чаршаф сякаш я задушаваше, а лунната светлина я караше да жадува за страстта много по-силно, отколкото за безопасността. Осъзнаваше, че е жена и че твърде дълго бе избягвала мъжките ласки.
Най-после не издържа, измъкна се от леглото и отиде до прозореца. Луната, която я измъчваше, се носеше високо в небето — една древна богиня на женствеността, на която бе подчинен зовът на тялото й.
Някъде в къщата удари стенен часовник. Тя преброи дванадесет удара. Полунощ. Часът на вещиците.
Внезапно се досети, че не бе показала на Дейвид семейния портрет. Той още не си бе легнал, защото иначе щеше да чуе стъпките през междинната врата между спалните им.
Водена от импулс, който не искаше да анализира, тя облече синия копринен пеньоар върху нощницата, взе свещника от масичката и излезе от спалнята си. Тайнствените сенки я съпътстваха из смълчаната къща, засилвайки обзелото я чувство за нереалност.
Дейвид седеше така, както го бе оставила, с разхлабена вратовръзка в топлата августовска нощ, а сакото му бе небрежно захвърлено върху един стол. Косата му бе разрошена, сякаш многократно бе прокарвал пръсти през нея. Пред него имаше полупразна чаша с коняк.
Когато тя влезе, изражението на лицето му бе някак си отнесено, но щом я видя, мигом се преобрази в загрижено. Изправи се и попита:
— Всичко нареди ли е, Джослин?
Тя поклати глава, а разпуснатите й коси се люшнаха по раменете й.
— Не съвсем. Не можах да заспя и се сетих, че съм забравила да ти покажа нещо. Това е подарък за теб от Стретън или по-скоро от „Уестхолм“.
— Доста интригуващо. — Той се усмихна лениво, докато напускаха стаята.
Напълно съзнаваща силата и мъжествеността, излъчващи се от него, тя го поведе към голямата гостна. Стретън бе оправдал доверието й — портретът на семейството на Дейвид наистина висеше над Камината. Джослин безмълвно вдигна свещника, за да освети картината.
Чу как Дейвид пое дълбоко дъх, а погледът му се впи с копнеж в нарисуваните лица.
— Нямах представа, че все още съществува. Предположих, че Уилфред го е унищожил.
— Стретън го е скрил. — Тя огледа картината още веднъж и си помисли, че Рейнълдс е свършил наистина чудесна работа, успявайки да улови хармонията в семейството. — Прекрасен портрет. Предполагам, че по онова време сте били много щастливи.
— Да, по-големите момчета вече бяха напуснали „Уестхолм“, за да отидат в колеж. Баща ми намираше повече радост и удоволствие във второто си семейство. Не мисля, че той подозираше на какви злини бяха способни по-големите му синове. — Изпълненият му с носталгия поглед отново се плъзна по портрета. — Или може би просто не е искал да го знае. Той беше добър и мил човек, който предпочиташе да избягва неприятностите.
— Значи твоята сила идва от майка ти?
— Навярно. Тя успя да изгради нов живот за децата си и никога не съм я виждал да изпада в самосъжаление за това, което бе изгубила. — Дейвид докосна рамката. Пръстите му се плъзнаха по позлатените извивки. — Може би е била щастлива, че не е трябвало повече да бъде господарка на имение.