Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)
- Автор: Сонтаг Шери, Дрю Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисия невероятна (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)». Краткое содержание книги:
С благословията на командващия военноморските операции Инман се срещна с Рьодер и му обеща да проучат сблъсъците и засяданията на подводници. Инман каза също, че ще говори и за подслушването на кабели. Но имаше едно условие. Инман искаше гаранции, че нищо от информацията няма да изтече. Настояваше най-важните документи да се съхраняват в един от така наречените 20-минутни сейфове, защото толкова време трябваше, за да се отворят с ацетиленова горелка. Рьодер обеща да използва този сейф и само той да знае комбинацията. Но когато представи това искане пред шефовете си сред хората на Пайк, те му отговориха, че нямат на разположение такъв сейф. Също така бързо решиха, че Рьодер малко се е възгордял. С щедър жест, може би от честолюбие, а може би от самочувствие, Рьодер изостави темата, убеден, че Инман би разбрал това като жест в името на националната сигурност.
Жестът впечатли адмирала, но не достатъчно, за да се откаже от усилията си да спечели Пайк и хората му. Вместо това Инман просто пусна върху него и хората му своята магия на откритост и откровение. Проведоха няколко срещи в светая светих на комисията — една стая без прозорци, която наричаха „тунела на тишината“. Всъщност тя по-скоро приличаше на ужасен малък шкаф с почти нищожно място за столове около широката половин метър маса за разговори. В стаята висеше сякаш вечен облак застоял дим. Инман пренебрегна мрачното обкръжение и просто проговори. Призна, че координацията между подводните операции и държавническата мисия на мирните преговори е слаба. Предлагайки всичко това без двусмислици и без извинения, той се разграничи от мнението на цялата разузнавателна общност и стана приятен на хората на Пайк.
С течение на времето Инман накара помощниците си да предоставят на Пайк подробно проучване за авариите с подводниците. В него се виждаше, че е имало най-малко девет сблъсъка с вражески подводници през изминалите десет години и над 110 възможни засичания на американски разузнавателни подводници. Инман призна, че някои командири на подводници фалшифицират докладите от патрулните мисии, за да скрият поеманите рискове и моментите, в които са били засичани. Той дори беше възложил на служители от военноморското разузнаване да разгледат някои инциденти, когато докладите на шпионите на борда или засечени съветски комуникации противоречаха на официалните доклади на командирите на американските подводници. Инман също лично информира Пайк за операцията по подслушване на съветския кабел.
В края на краищата този откровен, кльощав интелектуалец с кривата усмивка убеди всички, че съвсем не е така привлекателна мишена, както подобните на Колби и Кисинджър. Мародерите на Пайк продължиха напред, отделяйки голяма част от времето си за проучване на властническия начин, по който Кисинджър беше управлявал Комитета на четиридесетте и провеждал външната политика. Но когато докладът на Пайк стана готов в началото на 1976 г., разузнавателната общност и администрацията на Форд убедиха Конгреса да гласува той да не бъде публикуван. Все пак едно негово копие изтече и „Вилидж войс“ отпечата дългия доклад от край до край. Но както се оказа, само осем абзаца бяха посветени на шпионажа с подводници и нито дума не се казваше за подслушването на кабела. Вместо това се споменаваха най-общо основните програми за шпионаж с подводници, които Пайк смяташе за ценни, и ВМС получи само лек укор.
„Оправданието на ВМС за програмата като начинание с «нисък риск» е неточно“ — пише екипът на Пайк. По-нататък заявява, че комисията е имала забележки към оценките на риска, които били „ритуални и формални“ и неизменно „ниски“. Оплаква се и че никой от командирите на сблъскалите се подводници не е наказван.
Обществеността беше загубила първата си реална възможност да оцени стойността на изпълняваните подводни операции за събиране на информация. Организаторите на шпионските операции във ВМС също си мълчаха, както винаги, а и сред редовите подводничари всичко продължи както обикновено — работа и мълчание. Всички операции щяха да продължат. Наблюдателните мисии на подводниците от клас „Холистоун“ вече щяха да се наричат „Специалитет на ВМС“ като съкращение от Специална контролна програма на ВМС. А Инман и контраадмирал Робърт Л. Лонг, най-висшият подводничар във ВМС, дори смятаха да излеят още повече пари в подслушването на кабела. Решиха да изискат съгласието на Рикоувър най-после да преоборудват някоя съвременна ядрена подводница за изпълнението на тази работа. Националната служба по подводно разузнаване—съвместното предприятие между ЦРУ и ВМС — беше преживяла провала след „Гломар“, въпреки че ЦРУ никога повече нямаше да има възможност за ежедневен контрол над никоя шпионска мисия на ВМС. Вместо това Националната служба по подводно разузнаване се бе превърнала в средство за финансиране на подводниците за специални проекти и Конгресът бързо одобри парите за последното преоборудване, въпреки че за подготовката на новата подводница щяха да изминат две години.