Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Но когато отново спряха, настръхнали и готови за схватка с неизвестния противник, Дом нанесе удара си!
Основната тежест падна на човека. Никога преди Хиеро не беше усещал нещо подобно. Страшен студ скова тялото, парализира волята и като мъгла обви съзнанието. Наистина свещеникът поддържаше мощната си телепатична защита, но Дом успя да преодолее външните слоеве на преградата с невероятна лекота, сякаш те просто не съществуваха. Но човекът още не беше изгубил власт над мозъка си. Виждаше, чуваше, но не можеше да шавне дори с пръст. И усещаше, че до него е застинал също така безпомощен Хърм.
Заедно с атаката до него стигна знание за Дом, което изпълни с ужас душата му. Потъналите в злоба чудовища-адепти на Нечестивия бяха все пак хора. Гадните твари — лемутите — им помагаха, но по разум и строеж на телата приличаха много на хората. А Дом беше нещо друго. Малко след идването на Гибелта, под въздействие на радиацията възникнала странна симбиоза на мицелинови спори с микроскопическите амеби и в тази чудовищна смес се зародило подобие на разум. Така се появило това страшно същество, чуждо на цялата природа на планетата. Подобно на Живеещия в Мъглата, Дом бил въплъщение на злото и живо олицетворение на създадената и освободена от ръцете на древните народи Гибел!
Хиеро напрегна всичките си сили и се опита да върне свободата на тялото си. Същевременно се опита да се свърже с брат Алдо и Лучара. Но никакъв резултат. Дори не помръдна. Струваше му се, че е затворен в някакъв ментален пашкул, напълно откъснат от външния свят. Телепатичната му връзка с Хърм бе прекъсната още в началото на схватката.
Внезапно на петдесетина метра пред него въздухът помътня и затрепери. Смътните очертания на чудовището започнаха да стават по-ясни, сякаш Дом стремително въздигаше сам себе си над голата мъртва земя. Хиеро разбираше, че вижда илюзия, а не тяло в плът и кръв. Физически Дом не се намираше тук. Най-вероятно се криеше някъде в дълбините на отвратителния свят на плесените. Но беше ли този свят наистина така мерзък? И едновременно с появата на чудовището, новата мисъл тихичко зае място в съзнанието на човека. Дом наистина е чужд и различен от другия живот на планетата. Но това достатъчно ли е да бъде унищожен? Нима той няма право на живот?
Това коварно послание — Хиеро нито за миг не се поколеба, че е послание — като змия пропълзя в мозъка. С първият си телепатичен удар Дом не беше успял да пробие вътрешните слоеве на защитата на човека и сега бързо смени тактиката си и се опита да го вкара в капана.
Докато чаровността на странното създание се бореше със здравия смисъл на свещеника, той осъзна две неща: Първо — Дом е толкова чужд, че няма право на съществуване; Второ — Дом не представлява единна същност, а обединява разумите на множество същества, роящи се подобно на личинки в средата на някаква желеобразна субстанция. Те се явяваха части на възвисеното над тях чудовище, макар да запазваха в известна степен физическа индивидуалност, и заедно образуваха единен страшен разум.
Те го канеха да се присъедини към разумния рой! Той също можеше да вземе участие във великата им работа по очистване на планетата от всичко живо. Дом трябва да е навсякъде, заедно с плесените и слизестите твари, които едновременно са негови оръдия и носители на семето му.
Кафеникавата мазна повърхност на Дом затрепери и по нея пробягаха вълни, които постепенно се превърнаха в нещо по-определено. Пред ужасеният и потресен човек изплаваха злобни и разкривени лица, които стръвно го гледаха. След миг изчезнаха и в колебаещата се маса възникнаха други още по-кошмарни картини. И всички го канеха при себе си!
— „Ела — струваше му се, че го зовяха, — остави тленната си, обречена на смърт обвивка, и се съедини с нас, стани един от нас и живей вечно!“
Такава перспектива никак не съблазняваше Хиеро, но както преди не беше способен за активни действия. В този миг се прояви Хърм. Мислите му по някакъв начин проникнаха през мисления пашкул и влетя в пламналия мозък на човека като струя студен въздух.
— „Тук съм. Той не ме смята за разумен. Правя всичко да му се представя за същество само с емоции и инстинкти. Парализирал ме е, но не се опитва да завладее мозъка ми. Чувствувам, че се страхува от теб и се диви на силата ти“.
Мислите на мечока бяха пълни с гняв и същевременно хитрост. Хиеро разбра, че не бива да дава на Хърм заповеди за прибързани действия. Трябва просто да чака следващото развитие на събитията.
— „Те или по-точно то става нетърпеливо — дойде ново съобщение. — Има толкова много странни разуми, но всички те действуват заедно, като в мравуняк или кошер“. — Последва прекъсване на мисълта. — „То не желае да чака. Стана му досадно. Вика нещо отвън“. — Мечокът беше така спокоен, сякаш ставащото нямаше никакво отношение към него.