Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
— Спокойно, момчето ми, спокойно — старецът го хвана с ръка за рамото. — Не успях да прочета мислите й, но намеренията й мога да разбера по други признаци, като израз на лицето, поглед и напрежение на мускулите. Сигурен съм, че тази странна жена не се кани да ни измами. Изглежда, на народа й лъжата въобще не е позната.
— Май си прав — замислено каза свещеникът. — Но ми се струва, че Уайла Рий ще я пита за нещо особено и чисто женско. Тя иска да разбере повече за нас и изглежда е решила, че ние, глупавите мъже не сме способни да й разкажем това, което я интересува.
За негово облекчение двете жени скоро се върнаха. Лучара се усмихваше, но кой знае защо старателно избягваше погледа на възлюбения си. А Уайла Рий въобще не го удостои с внимание, макар да му се стори доволна.
— О, тя просто искаше да поговорим. Мисля, че в този край не са виждали жени с черна кожа — отговори уклончиво Лучара на безмълвния му въпрос. После постави длан на рамото му и добави: — Тя е добра. Просто обитава тази гора и никога не е виждала друга жива душа, освен своите момичета, бедничката.
Тя явно нещо криеше, но станалото между нея и Уайла Рий не я беше уплашило, отбеляза си Хиеро.
Дриадата пропя някаква заповед и горските обитатели изнесоха навън блюда с храни и ги поставиха на масата. Сетне Уайла Рий се приближи до пътешествениците и с любезен жест ги покани. Миг по-късно Хиеро с учудване забеляза как дриадата ласкаво погали ръката на Лучара. Ах тези жени! Кой може да знае, какво мислят!
След закуската от задушени зеленчуци и плодове с подправки те тръгнаха на път. Хиеро и спътниците му вървяха направо през гората, ако тук имаше някаква пътека, то единствено очите на съпровождащите ги жени можеха да я различат. Свещеникът се възхищаваше от уменията на горските жителки, които подобно на прелестни сенки се плъзгаха между стеблата на дърветата и гъстите храсталаци, без да докоснат нито едно клонче или листенце и не вдигаха повече шум от пробягала в тревата мишка.
На два пъти пътешествениците спираха за кратка почивка. Към обед гората оредя и огромните дървета постепенно отстъпваха мястото си на храстите, мъховете и папратите. Напред се усещаше широко открито пространство и хората разбраха, че наближават границата на пустинята.
Хърм, който се клатушкаше до Хиеро, внезапно спря, седна и започна усилено да души.
— „Лоша миризма — възникна мисълта му. — Някой там умира дълго и никак не може да умре“.
Дълго умира и не може да умре! Метсианецът пое дълбоко влажен въздух. И до него стигна слабата миризма на смърт и разлагане. През зелената стена на гората проникваше дъхът на гниещия и бавно загиващия под похлупака на плесента живот. Това бе дъхът на Дом!
— „Ние можем да отидем още съвсем малко напред — безстрастно им съобщи Уайла Рий. — Иначе рискуваме да загубим много хора. Дом ни открива по някакъв начин и ни държи парализирани. После идват гадните слизести твари и ни унищожават“.
Свещеникът започна да осъществява плана, разработен заедно с Алдо. Тръгна бавно напред, изследваше всякакви прояви на живот и непрекъснато слушаше за ментални сигнали. Мечокът вървеше до него и също методично оглеждаше околното пространство. Те предварително бяха уговорили порядъка на предвижването. Брат Алдо и Лучара се намираха зад гърба им заедно с отряд стрелкини с лък на Уайла Рий и служиха като своеобразни препредаватели на менталните сигнали от предната група — очакваха съобщения и бяха готови при нужда да помогнат.
Така човекът и мечокът се провираха бавно пред храстите в продължение на цял километър. Скоро успяха да разгледат отблизо рухналите горски титани, които почти напълно бяха скрити под килима от зеленикава плесен. Освен рояците големи мухи, чиито тела се носеха над повалените стебла и проблясваха на метално сивкаво, никакви други същества не се виждаха.
Хиеро още нищо не беше открил. Това, което се криеше там, под купчините зловонни гнилотии и плесени, засега не проявяваше признаци на живот. Човекът и мечокът отново тръгнаха напред и менталните им полета се наслагаха и разпростираха все по далеч и далеч, подобно на вълни върху спокойна водна площ.
Най-сетне пред очите на Хиеро се показа огромното пустинно пространство. Никъде не се виждаха и следи от храстите, само редки дънери продължаваха да гният, а над тях да се вият облаци мухи. Отвратителната миризма удряше здраво ноздрите. Палещото обедно слънце гореше рамената и главата на човека. И нито звук, освен жуженето на насекомите, не чуха пътешествениците.