Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Хубава утрин, а? — каза сержантът и вдигна димящата си чашка с кафе.
— По-добре е, отколкото да караш из снега — отговори Миликен. Някои от морските пехотинци се дразнеха, че входът към Центъра се охранява от цивилни с каубойски шапки. Но не и Миликен. Ченгетата бяха спокойни и много възпитани, но той веднъж беше виждал как двама от тях се справиха с един досадник като в жесток рейд против градски наркотрафикант.
— Къде отивате? — попита сержантът.
— В центъра в Далгрин.
— Очаквано време на пристигане?
— След около час. Ще поема по шосе номер 210, после по 225:425,6 и накрая по 301. Нищо работа, ако изпреварим задръстването по моста.
— Аха. — Сержантът прегледа заповедта, за да провери съвпада ли указаният пътен график. — Да прегледам ли товара?
Миликен се ухили. Макар че транспортирането беше рутинно, естеството на задачата му не подлежеше на дискусии и ченгето го знаеше. Той погледна хъркащия на предната седалка техник и се обърна пак към сержанта.
— Един факир, шестима тъпанари и един голям, здрав…
Сержантът се изсмя.
— Ясно. — Той посочи радиостанцията си. — Накарай някой да ми свирне, като стигнете. — Всички, които работеха в Центъра, знаеха жаргона.
— Готово — отвърна Миликен и включи на скорост. Стандартната процедура беше да се поддържа радиоконтакт с мрежата на морската пехота, но той винаги държеше връзка и с ченгетата. Ако по пътя възникнеха неприятности, шерифите от провинция Чарлз можеха да стигнат до мястото много преди да се натутка военната полиция.
Миликен даде знак за тръгване с лявата си длан и камионът го последва по пътя към шосе номер 210. Утринният вятър засвири през пролуките на джипа, той затвори прозореца си и се облегна, за да се наслади на пътуването по обляната в слънце равнина на Мериленд.
Правилата в ЦеВМОС бяха всъщност досадни и след първите няколко пътувания за охрана и пренасяне на суперсекретни оръжия мисиите бързо губеха своята романтика. Сержантът се опитваше да държи хората си нащрек с ежедневни доклади за терористични заплахи и опити за отвличане на американски военни товари. Но всички тези събития се случваха в Европа, Централна Африка или Филипините. Тук човек по-скоро би се сблъскал с някоя скитаща крава, отколкото с опит за отвличане.
Миликен беше преживял своята война. Вярно, че през по-голямата част от времето се беше потил в една тенекия пред бреговете на Кувейт, но накрая морските пехотинци бяха стъпили на брега. Имаше няколко шумни сражения, макар че ротата на Миликен по-скоро хвана тен, докато пазеше вражеските военнопленници. Все пак щеше да има какво да разказва на децата си, когато се родят.
В замяна на това Мериленд беше скучна работа, от която не би имало много за разказване. Монотонността му личеше на всеки километър — чисти пътища с подредени край тях големи магазини, „Пица Хът“, „Макдоналдс“, магазини за алкохол и видеоцентрове. Единственото развлечение беше изобилието от скучаещи гимназистки, които не без удоволствие забелязваха тялото на мъж, който може да направи шестдесет лицеви опори за съвсем кратко време. Морските пехотинци никога не се изморяваха, нито пък Сузи Ъпхам. Миликен работеше с усмивка през седмицата в очакване на съботната вечер с дългокраката си приятелка. Той беше тук за кратко. Оставаха му тридесет дни, но двамата със Сузи си бяха направили план за по-нататък, в който щеше да вземе участие един мотоциклет.
Той намали, за да свие надясно към шосе номер 225. Провери дали камионът е наблизо, докато минаваха покрай кафенето „Самотна звезда“, където двамата със Сузи бяха прекарали доста нощи в потни танци.
В каросерията на камиона нямаше добро прикритие от вятъра. Макар тежкото брезентово покритие да беше завързано здраво към металната каросерия, студът режеше през пролуките и виеше из товарния отсек. Задният край беше затегнат с дебело парашутно въже, но ъглите оставаха свободни, за да може охраната периодично да следи пътя отзад.
Един много черен и висок морски пехотинец седеше в ъгъла откъм десния борд, показал глава през малкия триъгълник.
Когато малкият конвой зави от шосе 210 към 225, той наблюдаваше една черна лимузина и катафалка, идващи по насрещното платно, които ги последваха на завоя. Той затвори брезента и стисна приклада на своя М–16, който почиваше между коленете му с дулото към пода.