Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Ако заблудата с ковчега не е пълна и действа неубедително по какъвто и да било начин, те никога няма да се вдигнат от земята. Никога няма да напуснат Америка.
Тя погледна часовника си. Сърцето й биеше в такт със секундарника. „Само една грешка? — изрече наум бавно въпроса, а сърцето й се сви. — И тази е достатъчна, за да е свършено с мен, нали?“
— Съжалявам, Лейла.
Шепотът на Ияд като че премина над главата й, но тя остана съвсем спокойна и неподвижна. Беше отпуснала ръце. Сви пръсти, но ги отпусна отново. „Може ли това да означава, че му прощава?“ — чудеха се мъжете, докато я наблюдаваха. Тя погледна Мохамед, който беше слязъл до средата на стълбите и я зяпаше оттам като дете, което се е скрило, докато родителите му се карат.
После бавно се приближи до работната маса на Набил, където имаше отворена и почти празна голяма бутилка от безалкохолна напитка. Тя я вдигна, погледна през прозрачната пластмаса, после я приближи до устните си и изпи остатъка от течността.
Обърна се и тръгна към Ияд, като разклащаше празната бутилка между пръстите си. Очите на мъжете я следваха като плувци, които се боят от акулата сред тях. Но на устните й се беше върнала усмивката, а в очите й имаше нещо като съчувствие.
— Съжалявам — повтори Ияд, някак по-спокоен, след като Мартина всъщност не беше избухнала. — Но човешка глава? — той потръпна. — Това никак не е лесно.
— Няма нищо — каза Мартина и вдигна дясната си ръка. — Нищо.
Тя спря на метър от него, все още усмихната, докато той трепереше, свел поглед към краката си. После тя посегна към колана си, извади своя П–38, вкара дулото дълбоко в отвора на бутилката, допря дъното до гърдите му и стреля.
Изстрелът не беше толкова силен, колкото тропането от краката на мъжете, които отскочиха ужасени. Тялото на Ияд се изви и литна във въздуха. Цигарата му излета като искра, а ръцете му се размахаха за миг, преди трупът му да се стовари върху дървения под на фоайето. От дробовете му изскочи въздух, краката му трепнаха конвулсивно, а после тялото остана неподвижно.
— Няма нищо — прошепна отново Мартина, докато прибираше пистолета обратно под колана си. Тя отпъди малкото облаче дим с длан. — И твоята ще свърши работа.
Измамното зимно слънце огря река Потомак с призрачна бяла светлина. Фалшивата пролетна топлинка едва не излъга няколко птички в провинция Принц Джордж в Мериленд да разтворят гърлата си. Ранното утринно небе оцвети черните дървета покрай реката в синьо, предлагайки илюзорното чувство, че следващите три студени месеца са прескочени като повредени канали на стара грамофонна плоча. Но южните дъбове нямаха още пъпки, дъхът на пасящите коне се издигаше във въздуха като от комина на локомотив и нито един от морските пехотинци, дежурни в Центъра за военноморски оръжейни системи, не се излъга да свали вълненото си бельо и да го замени с памучно.
Както повечето военни утрини на полуостров Мериленд, и тази беше достатъчно студена и задържа персонала на ЦеВМОС край чашите с горещо кафе в белите дървени бараки. Центърът не беше типична военноморска база, тъй като тук живееха главно учени, инженери и офицери с много лентички от отминала бойна слава. Те водеха цивилизовано съществуване, прекарваха скромния си работен ден в лабораториите и в този час алеите и паркингите бяха празни. Единствено изключение правеше онази част от населението, чиято задача беше да опазва тайните на това място. Както винаги, морските пехотинци ставаха първи.
Две коли с тихо ръмжащи мотори минаха бавно през триъгълния площад, водещ от входа към центъра. Превозването на тайното оръжие до площадката за изпитания близо до Далгрин трябваше да се извърши, без да се привлича излишно внимание и видът на водещата кола определено лишаваше мисията от романтика. Леко бронираният всъдеходен джип все още носеше белезите от краткото си участие в „Пустинна буря“. Хъмърът имаше склонност да се преобръща, а този го беше сторил от една висока дюна в Кувейт. Драскотините и хлътналите места по него му придаваха вид на участник във военно рали.
Един по-обикновен, триосен камион, покрит с брезентов камуфлаж следваше тумбестия джип. В колите имаше шестима мъже от ротата за охрана, плюс един техник от лабораторията на Центъра. Техникът спеше в кабината на джипа, докато ескортиращите морски пехотинци седяха изправени по местата си, придремващи като кучета-пазачи с полузатворени клепачи и здраво стиснали своите М–16.
Младши сержант Марк Миликен намали ход, когато мина покрай големия знак на ЦеВМОС, представляващ бронзов силует на племенен вожд с корона от пера. Той спря до тухлената къщичка на охраната, където едър сержант от шерифското управление на провинция Чарлз плъзна встрани вратата. Миликен бутна назад военната си фуражка, под която се показаха кичури царевичножълта коса. Той подаде на сержанта пътния лист.