Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Беше скован от ужаса, който ги очакваше.
Имаше опасност да загуби контрол над себе си — знаеше го. И преди се беше страхувал — когато с Кол бягаха от Варфлийт, когато попаднаха на жената от гората, когато Коглайн им каза какво трябва да направят, когато прекосяваха Езерото на дъгата посред нощ и в мъглата заедно с Морган, когато се биха с гиганта в Анар, когато срещнаха Гризача в Улфсктааг, когато го хванаха Паяците Гноми и момиченцето — Призрак. Уплаши се и когато Аланон се появи. Но тогавашният страх не можеше да се сравни със сегашния. Беше ужасен.
Опита се да преглътне, казвайки си, че всичко е наред, но гърлото му беше пресъхнало. Чувството го сполетя внезапно, сякаш само беше чакало дъждът да залее улиците. Сега бе уловен в мъртва хватка и не можеше да се освободи. Нямаше смисъл да обяснява на другите какво преживява. Какво можеше да каже в крайна сметка — че е уплашен, или ужасен? А как ли бяха те?
Лек вятър раздруса покритите с дъждовни капки листа и го намокри. Облиза водата от устните си с удоволствие. Кол вървеше отпред, а Морган отзад. Сенките си играеха около него и предизвикваха чезнещата му смелост. Това е грешка, чу се да шепне някъде дълбоко в себе си. Кожата му настръхна при тази възможност.
Имаше усещането за собствената си смъртност, което преди липсваше. Може би е било скрито в някое забравено кътче от мозъка му. Сигурно го е съхранявал там, защото беше твърде страшно да го почувства. Помисли си, че допреди всичко е приемал като игра. Беше смешно, но все пак имаше частица истина. Разхождаше се из страната, сам провъзгласил се за герой, противопоставяше се на собствените си сънища и се опитваше да открие кой е и какъв е. Мислеше, че може да ръководи съдбата си. Сега откри, че е невъзможно.
Образите на всичко, което се бе случило, се гонеха един друг в мислите му. Всъщност какво бе постигнал? Беше извън закона и бягаше, за да спаси живота си. Родителите му бяха затворници в собствения си дом. Уокър го смяташе за глупак. Рен го бе изоставил. Кол и Морган бяха останали само защото чувстваха, че трябва да се грижат за него. Падишар Крийл го смяташе за някой, който той никога не би могъл да бъде. И най-лошото бе, че в резултат на глупавата му идея да послуша сянката на човек, умрял преди триста години, петима мъже щяха да рискуват живота си.
Опитваше да се покаже смел. Не можеше да заблуди никого.
Аланон! Произнесе името на Друида като молитва в тишината на мислите си. Защо ти не ми помогнеш?
Но сянката, която познаваше, не можеше да помогне на никого. Помощта можеше да дойде само от жив човек.
Вече нямаше време да мисли върху решения, които е взел или отхвърлил. Дърветата се разтвориха и Портата беше пред тях. Двойката патрулиращи се изправиха при приближаването им. Падишар не се поколеба. Отиде право към тях, информира ги за какво бяха изпратени, пошегува се за времето и след миг вратите бяха отворени. С приведени глави и загърнати в плащовете си, членовете на малката групичка се промъкна вътре.
Мъжете от нощната смяна се бяха събрали около дървена маса и играеха карти. Едва надигнаха глави, за да видят новодошлите. Командирът на патрула не се виждаше никъде.
Падишар погледна през рамо и даде знак на Морган, Стасас и Друт да наобиколят масата. Когато го направиха, един от играчите надигна глава с подозрение.
— Кои сте вие? — попита той.
— Групата за почистването — отговори Падишар. — Мина зад него и се наведе да погледне картите му. — Това е губеща ръка, приятелю.
— Махни се, нервираш ме — кресна другият.
Падишар го удари с юмрук по слепоочието и мъжът падна като камък. Следващият почти веднага го последва. Войниците скочиха на крака с викове, но Морган и бунтовниците веднага ги повалиха. Пар и Кол започнаха да измъкват парцали и въжета от торбите си.
— Отнесете ги в спалното помещение, завържете ги и им запушете устите — прошепна Падишар. — Уверете се, че не могат да избягат.
Някой бързо почука на вратата. Падишар изчака да изнесат охраната и отвори малкото прозорче. Успокои стражите отвън, че всичко е наред и нищо не са чули. Играта на карти бе приключила и беше време да се подреди всичко.
Затвори прозорчето с усмивка.
След като хората от нощната смяна бяха набутани в спалното помещение, Падишар затвори вратата и я заключи. Поколеба се, след това заключи още веднъж и вратите към входа. Няма смисъл да поемат рискове. Не можеха да оставят човек да ги подсигурява.
С лампи в ръце се спуснаха по тъмното коридорче на по-долно ниво. Шумът от дъждовните капки бе заглушен. Стана толкова влажно, че Пар потрепера. Последва другите, решен на всичко, като се съсредоточи в движението. Продължи да си говори, че няма причина да се страхува. Всичко бързо щеше да свърши.