Молитвената песен

През сутрешния преход на третия ден часовете течаха бавно, а заедно с тях постепенно се топеше и непоколебимостта на Брин Омсфорд. Първо започна да изпитва едно необяснимо чувство на самотност. Обсадена от предчувствието си — предчувствие, за което спътниците й дори не се досещаха, девойката от Вейл започна да се затваря в себе си. Правеше го като самозащита — оттегляне от нещото, което се опитваше да я съсипе със злокобните си предупреждения и с коварния си тормоз. Издигна стени, затръшна врати и прозорци, потърси убежище вътре в себе си и се помъчи да изключи предчувствието от съзнанието си.

Само че Аланон и Роун също останаха навън и тя не можеше да намери начин да ги вкара отново вътре. Останала беше сама, пленница на самата себе си, окована в окови, които сама беше изковала. У нея настъпваше неуловима промяна. Бавно, неумолимо започна да вярва само на себе си. Никога не бе чувствала Аланон близък. Сдържан и суров дори когато можеше да се поотпусне, чужд човек, към когото можеше да изпитва съжаление и в същото време някаква странна близост. С Роун Лий беше по-различно, естествено. Планинецът обаче се беше променил. От неин приятел и спътник той се беше превърнал в покровител, точно толкова ужасен и недостъпен, колкото и друида. Причина за тази промяна бе мечът на Лий, който му даваше сила. Благодарение на нея Роун си въобразяваше, че е равен на всеки, който се изправи срещу него. Магията, родена от черните води на Рога на пъкъла и от черното магьосничество на Аланон, го поквари. Нямаше го вече чувството на близост, което ги свързваше. Сега Роун беше обвързан с Аланон и чувстваше близък друида.