Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Договорката ни беше само за пътуването до острова и обратно — отвърна Дансали. — Щом отминем Палмарис, аз ще си получа обещаните пари (че и отгоре, заради непредвидените услуги, които оказах на екипажа) и съм свободна.
— Наистина ли ще дойдеш в манастира? — попита Авелин, без да успее да скрие вълнението си.
— Може и да дойда — засмя се Дансали. — Ала първо искам да направиш нещо за мен — добави тя и като се приведе към него, докосна устните му.
Срамежливият Авелин инстинктивно се отдръпна. Връзката му с Дансали беше нещо специално, различно от физическите отношения между нея и всички мъже, които бе познавала някога. Наистина, тялото му копнееше за онова, което тя му предлагаше, ала ако сега се поддадеше на изкушението, нямаше ли да омърси връзката им и сам да падне до нивото на останалите мъже в живота й?
— Не ми отказвай! — прошепна тя. — Не и този път!
— Мога да ти доведа Куинтал — отвърна Авелин, а в гласа му се долавяха горчиви нотки.
Дансали рязко се дръпна и го зашлеви през лицето. Авелин се накани да й отвърне с обида, ала когато се съвзе от изненадата, видя я да плаче горчиво, скрила лице в дланите си.
— Аз… аз… не исках — заекна той, отвратен от себе си, задето я бе наранил.
— Значи и ти мислиш, че съм уличница? — изхлипа Дансали. — А може би наистина съм такава!
— Не! — възкликна Авелин и сложи ръка върху рамото й.
— Само че аз съм по-целомъдрена, отколкото вие смятате! — при тези думи младата жена вдигна глава и погледът й дръзко срещна този на Авелин. — Вярно е, тялото ми върши черна работа, ала сърцето ми никога не е било там. Нито веднъж! Нито дори с онзи безполезен негодник, за когото бях омъжена. Кой знае, може би именно затова ме изхвърли на улицата!
Мисълта, че Дансали никога не бе обичала когото и да било, хвана Авелин напълно неподготвен. Може и да нямаше никакъв опит в изкуството на плътската любов, ала прекрасно разбираше какво има предвид младата жена.
И й вярваше!
Вместо отговор, той се наведе и я целуна.
Този ден брат Авелин научи много за любовта; едва тогава за първи път позна истинското единение на дух и тяло, такова, каквото не бе изпитвал дори и след най-изтощителната сутрешна тренировка.
Този ден Дансали също разбра какво означава любов.
Само шепа посрещачи очакваха „Бягащия с вятъра“ в пристанището на Сейнт Мер’Абел, където беше издигнат нов кей, така че корабът да може удобно да хвърли котва. Отец Йойона и отец Сихертън също бяха тук, както за да поздравят завърналите се братя, така и за да надзирават работата на неколцината по-низши монаси, които качиха на борда два тежки сандъка.
За да успокои мъжете си, Аджонас нареди сандъците да бъдат отворени на място и как само зяпнаха те при вида на несметните съкровища, които лежаха вътре!
Авелин също беше изумен, ала не купчините жълтици, скъпоценни камъни и бижута приковаха погледа му. Имаше нещо друго, нещо, което не можеше да разбере, така, както не разбираше напълно и магическата аура около Сихертън. През цялото време монахът държеше едната ръка зад гърба си и Авелин забеляза, че си играе с два камъка — диамант и тъмносив кварц.
Каквито и подозрения да имаше обаче, Авелин бе достатъчно благоразумен да си замълчи. Вместо това се сбогува с Аджонас и останалите (макар да нямаше човек на борда, който да съжалява, че тримата монаси си тръгват) и слезе на брега, погълнат от мисли за Дансали. Дали младата жена наистина щеше да напусне „Бягащия с вятъра“ и да остане в манастира? С разума си разбираше какъв е отговорът; знаеше, че двамата с Дансали бяха преживели нещо много специално, ала въпреки това не можеше да прогони съмненията. Дали пък не се заблуждаваше, като вярваше, че и Дансали смята случилото се между тях за специално? Как ли се бе представил в сравнение с десетките мъже преди него? Ами ако беше направил нещо не както трябва? Ами ако Аджонас й беше наредил да преспи с него или, още по-лошо, се бе обзаложил с нея, че няма да успее да го вкара в леглото си?
Колкото и да се бореше да прогони подобни нелепи подозрения, Авелин знаеше, че няма да си отдъхне, докато отново не види сините очи на Дансали, този път зад стените на светата обител… очи, чийто блясък се бе завърнал именно заради него.
Посрещането, което тримата пътешественици получиха в манастира, много повече приличаше на онова, което бяха очаквали — масите в трапезарията бяха отрупани с какви ли не печива — кифли и най-различни сладкиши, канелен хляб и питки със стафиди, и още безброй други вкуснотии, всичките накупени от близките села. Имаше и бурета с медовина, както и кани с рядкото и много скъпо вино, наричано богъл. Весела музика изпълваше помещението, а монасите и клисарите танцуваха и се смееха под одобрителния поглед на отец Маркварт, застанал на обичайното си място на балкона.