Кладенецът на възнесението

Навремето Вин дори не би си представила, че може да живее в място като Цитаделата Венчър. Младата Вин бе привикнала с тайни леговища, бордеи на скаа и тесни улички. А сега обитаваше сграда, украсена с витражи и високи арки.

„Разбира се — помисли си тя, докато слизаше по стълбите, — случиха се още много неща, които не съм очаквала. Защо ми трябва да мисля сега за тях?“

Напоследък все по-често си спомняше за ранните години в бандата и коментарите на Зейн измъчваха ума й. Дали мястото й бе тук, в Цитаделата? Притежаваше толкова много умения, а толкова малко от тях бяха свързани с красотата. Повече й подхождаше да се подвизава по покрити със сажди улици.

Въздъхна и се отправи към южния вход, където я очакваше Тиндуил. ОреСюр подтичваше зад нея. Коридорът скоро се разшири и се отвори към двора. Обикновено каретите спираха право пред вратата, за да качат пътниците — по такъв начин благородниците не се излагаха на прищевките на времето.

Докато се приближаваше, калаят й помогна да долови слаби гласове. Единият беше на Тиндуил, другият…

— Не взех почти нищо — говореше Алриане. — Само няколкостотин боксинга. Но ми трябват дрехи. Не мога да нося само тази рокля!

След последния завой на коридора Вин спря.

— Подаръкът на краля със сигурност ще ти стигне за няколко тоалета — рече Тиндуил и забеляза Вин. — А, ето я и нея.

До двете стоеше Дух, навъсен. Беше облякъл униформата на дворцов страж, макар че елекът му не беше закопчан, а панталоните му бяха смачкани. Вин бавно се приближи.

— Не очаквах компания.

— Младата Алриане е посветена в тайните на придворния живот — заяви Тиндуил. — Навярно е запозната с текущата мода и ще може да те посъветва какво да си вземеш.

— А Дух?

Тиндуил се обърна и огледа младежа.

— Той е носач.

„Е, това обяснява настроението му“ — помисли Вин.

— Хайде — подкани ги Тиндуил и излезе на двора. Алриане я последва с бърза грациозна крачка. Вин погледна Дух, който сви рамене и също последва Тиндуил.

— Как се забърка в това? — попита го Вин шепнешком.

— Станах раничко да си намеря хапване — изръмжа той. — Госпожа Величие ме забеляза и се ухили като вълк на козле. Вика ми: „Ще ни е нужна помощта ти днес следобед, млади човече“.

— Бъди нащрек и не гаси калая. Не забравяй, че сме във война.

Дух побърза да направи каквото му казват и Вин веднага долови аломантичните му пулсации — което означаваше, че и той не е шпионин.

„Още един зачертан от списъка — помисли тя. — Поне разходката ми няма да е пълна загуба на време“.

Каретата ги очакваше пред портата. Дух се покатери на капрата, а жените се качиха отзад. Вин седна на скамейката, а ОреСюр се сви до нея. Алриане и Тиндуил се настаниха отсреща и Алриане погледна овчарката и сбърчи нос.