Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Асагава и Туигс се спогледаха.
— Шиноби — рече инспекторът.
Докторът кимна.
— И аз веднага се сетих за тях, щом чух за мамуши в ръкава.
Пада зимен сняг
— Това е техен класически номер. Ако не се лъжа, се нарича мамуши-гама, „змийски сърп“? — обърна се към японеца Туигс. — Разкажете на господин вицеконсула.
Асагава отвърна почтително:
— По-добре вие, сенсей. Сигурен съм, че сте много по-начетен от мен и за мой срам по-добре познавате историята на моята страна.
— Ама какви са тия шиноби? — възкликна нетърпеливо Локстън.
— „Невидими“ — поясни докторът, превземайки окончателно предимството в разговора. — Каста от шпиони и наемни убийци — най-опитните в световната история. Японците обичат да докарват всяко умение до съвършенство, достигат висшите нива и в доброто, и в злото. Другите имена на тия полумитични рицари на плаща и кинжала са раппа, сеппа, или нинджа.
— Нинджа ли? — повтори титулярният съветник, който си спомни, че бе чувал тая дума от устата на Доронин. — Разказвайте, докторе, разказвайте.
— За нинджите се пишат чудеса. Били умеели да се превръщат в жаби, птици и змии, да летят по небето, да скачат от високи стени, да тичат по водата и тъй нататък, и тъй нататък. Повечето подобни приказки, естествено, са фантазии, отчасти съчинени от самите шиноби, но има и някои верни неща. Аз съм се интересувал от тяхната история, чел съм трактати, написани от прочути майстори на нинджуцу — „тайното изкуство“, и мога да потвърдя: да, те наистина са умеели да скачат от отвесни стени, високи до двайсет ярда; с помощта на специални приспособления са можели да минават през блата; пресичали са ровове и реки, минавайки по дъното, и са владеели още редица действително фантастични умения. Тая каста притежавала собствен морал, абсолютно чудовищен от гледна точка на останалото човечество. Издигат жестокостта, предателството, лъжата в ранг на най-висша добродетел. Съществувала е дори поговорка „коварен като нинджа“. Печелели са си хляба с убийства по поръчка. Струвало е луди пари, но за сметка на това винаги е можело да разчиташ на нинджите. Щом приемели поръчката, не отстъпвали от целта си, дори това да им струвало живота. И винаги постигали своето. Кодексът на шиноби поощрява вероломството, но не и спрямо клиента, и всички били наясно с това.
Те живеели в обособени общества. Готвели ги за бъдещия им занаят още от люлката. Ще ви разкажа една история, за да разберете как са били възпитавани невръстните шиноби.
Един прочут нинджа имал много могъщи врагове. Един ден те го убили, отрязали му главата, но не били докрай сигурни, че са хванали точния човек. Те показали своя трофей на осемгодишния син на екзекутирания и го попитали: „Познаваш ли го?“ Момчето не проронило сълза, защото така би опозорило паметта на баща си, но по лицето му се четяло всичко. Малкият нинджа погребал главата с почести и веднага след това поради непоносимата тежест на загубата си разрязал корема и умрял, без да пророни нито звук, като истински герой. Враговете се успокоили и си тръгнали, без да разберат, че са показали на момчето глава на съвсем непознат за него човек, когото били убили погрешка.
— Какво самообладание! Какъв героизъм! — възкликна потресен Ераст Петрович. — Прочутото спартанско момче с лисичето изобщо не може да се мери с него!
Докторът доволен се усмихна.
— Хареса ли ви историята? Тогава да ви разкажа още една. В нея също става дума за себеотрицание, но от малко по-друг вид. Едва ли европейските романисти като сър Уолтър Скот или мосю Дюма биха могли да използват подобен сюжет. Знаете ли как е загинал великият пълководец от шестнайсето столетие княз Уесуги? Чуйте тогава.
Уесуги знаел, че искат да го убият, и взел толкова сериозни мерки, че нито един убиец не би могъл да стигне до него. И все пак нинджите се нагърбили с тая поръчка. Поверили задачата на едно джудже — джуджетата нинджи се ценели особено високо, отглеждали ги с помощта на специални глинени съдове, подобни на амфори. Тоя човек се казвал Джиннай, на ръст нямал и три фута. От дете бил трениран да действа в много тесни и неудобни пространства.
Убиецът проникнал в замъка през цепнатина, през която едва ли би минала котка, но в покоите на княза не можела да се промъкне и мишка, затова се наложило Джиннай да чака много дълго. И знаете ли какво място си избрал за чакане? Онова, където пълководецът рано или късно щял да отиде. Джиннай издебнал момент, когато князът не бил в замъка и охраната отслабила донякъде своята бдителност, проникнал във височайшия клозет, скочил в ямата и се спотаил, скрит до гуша в апетитната каша. Прекарал там няколко дни, очаквайки жертвата да се завърне. Най-сетне Уесуги отишъл по нужда. Както винаги го съпровождали телохранители. Те вървели отпред, отзад и от двете му страни. Огледали клозета, дори надникнали в дупката, но Джиннай се бил гмурнал целият. А после сглобил от бамбукови тръбички копие и го забил право в ануса на великия човек. Уесуги надал сърцераздирателен вой и умрял. Дотичалите самураи така и не разбрали какво се е случило. А най-чудното в цялата история е, че джуджето останало живо. Докато горе царяла суматохата, нинджата седял свит на дъното на ямата и дишал през тръбичка, а на следващия ден се измъкнал от замъка и доложил на джонина, че задачата е изпълнена…